Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Радваше се на своя гняв, радваше се, че раната го болеше. И както бе още с прашните си доспехи, неизмит, без да сменя превръзката си се спусна през коридорите към покоите на доня Леонор. Отстрани уплашените придворни дами. Втурна се необуздано в стаята на Леонор.

Тя седеше на своята естрада, чиста, изрядно облечена, както винаги с осанка на благородна дама. Стана, пристъпи няколко крачки насреща му, нито много бързо, нито много бавно, усмихната. Той вдигна ръка, за да я спре, и още преди да беше успяла да го поздрави, каза тихо и яростно:

— Ето ме. Не съм много приятен на вид. И не мириша много приятно. Воня на война, на труд, на поражение. Нищо по мен не е според правилата на куртоазията. Но и ти, струва ми се, не си се ръководила много от правилата на куртоазията, скъпа моя кралице доня Леонор.

И внезапно закрещя яростно, безумно:

— Ти разби живота ми, проклетнице! Не ми роди син, а когато ми роди, той беше болен и белязан още в утробата ти. И когато жената, която обичах, ми роди син, ти я уби. Баща й, най-мъдрият, най-верният ми съветник, с ангелски език ме убеждаваше да изчакам подходящия час за войната. А ти ме насъска. Изкрещя презрението си право в лицето ми, за да ме прогониш на война с подигравките си. А сетне мълча, ти, красноречивата, нищо не каза за глупавия ми план и ме остави да налетя в тая моя предварително изгубена битка, за да можеш да убиеш най-милото, което бог ми бе пратил. Ти ме разсипа, и мен, и моята Кастилия. Ето те, стоиш тук, бяла, миловидна и царствена, ала отвътре всичко у теб е разпътно и фалшиво. И теб като майка ти те разяжда адската злоба, убийца такава!

Доня Леонор бе очаквала изблик на гняв; но не беше подготвена, че Алфонсо ще беснее тъй неукротимо, че толкова безумна ярост ще се надигне от дълбините на душата му. Сега той бе в състояние да я сграбчи с мръсните си голи ръце, да я стисне за гърлото да я удуши. Ала именно това, че той заплашваше и ругаеше тъй свирепо, тъй неописуемо гадно, като истински „Vilain“, разпали кръвта й. Той бе опасен и такъв го искаше тя.

Отстъпи с леки крачки, изкачи се на своята естрада, седна, изгледа го с големите си зелени, изпитателни очи.

— Ще ми позволиш ли да ти напомня — каза спокойно тя, — че ние, майка ми и аз, ти предложихме в Бургос договор с твоя зет дон Педро? С тоя договор ти се задължи да не встъпваш във войната, преди арагонските войски да бъдат тук. Сторихме всичко, за да осуетим прибързаното ти геройство. Майка ми те увещаваше, сякаш бе някое опърничаво хлапе. Никой не те е насъсквал, ти сам се насъскваше. Да ти кажа ли кое стана причина за поражението ти? Искаше ти се да блеснеш — пред мен, пред приятелите си и най-вече пред твоята еврейка. Ето защо предизвика халифа, в пълен разрез с нашия договор и в разрез с всякакъв здрав ум и разсъдък. Ето защо тласна в бездната страната ни и цяла християнска Испания.

Дон Алфонсо стоеше пред нея, под самата естрада. Вперил бе поглед в нейното бяло лице с високото ясно чело и гъстата руса коса и я мразеше неудържимо заради злите, логични мисли зад това чело.

— Сега вече разбирам — проговори той тихо, горчиво, скърцайки със зъби — защо Хенри държеше майка ти затворена и не я освобождаваше въпреки всички заповеди на папата. Не мисли, че съм по-слаб от него. Не мога да те убия, защото си жена. Но не ще те оставя ненаказана, загдето погуби моята най-скъпа любима. Ще съдя, ще питам и ще разпитвам, ще извадя наяве хитрите ти, лукави нареждания и злодейските мисли, скрити зад тях — и нека тогава целият християнски свят те сочи с пръст като убийца. Няма да пощадя и кървавите ти слуги, Кастро и другите. Ще видиш, скъпа моя, как ще ги пипна. Ще минат те пред мен по Сокодовер в позорната каручка към бесилката. И ти, кралице моя, ще гледаш тогава, седнала до мен на трибуната, как ще увиснат твоите галантни рицари, твоите ланселотовци.

Леонор не отместваше поглед от него. Той се потеше и лицето му бе разкривено. Сплъстена бе русата му къса брада, нищо младо, нищо сияйно не беше останало в него, никой не би могъл да го сравни със свети Георг от Домфрон. Ала добре бе, че най-сетне излизаше наяве необузданата буйност, скрита в него; никой, дори и майка й, не ще може да го укори вече в мудност.

Тя каза:

— Говориш безсмислици, дон Алфонсо, защото наложницата ти е мъртва. Аз не съм докосвала жената в Галиана. Никой съдия няма да ме признае за виновна дори ако прецени и последната дреболия, която съм сторила или не съм сторила.

Ала изведнъж достойнството и величествеността й дойдоха до гуша. Слезе от своята естрада, пристъпи към него, съвсем близо, вдъхна зверската му миризма, каза му право в лицето: