Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Останалите бяха продължили нататък, изтласкваха пред себе си неприятелската пехота надолу по склона. Около краля и тия, които се биеха рамо до рамо с него, се образува малко пространство.

Той слезе от коня си, все още овладян от затъпяващата ярост на боя, почти без да иска и да съзнава какво върши. Засуети се около Аласар. Вдигна наличника му, без сам да знае защо, свали шлема му, без да знае защо, и не знаеше дали момъкът го познава още. С огорчение си помисли, че Аласар трябваше да му избере хилядата рицари, които щеше да освободи без откуп. Момъкът дишаше тежко, инак бледомургавото му лице бе зачервено и подпухнало и независимо от цялата прах, кръв, жега и явна болка, изглеждаше съвсем младо. Алфонсо се приведе още по-ниско над него, гледаше го, не го виждаше, видя го, произнесе с глас, прегракнал от много викане:

— Аласар, момчето ми, верни приятелю.

Аласар с усилие вдигна ръка, Алфонсо не разбираше защо; по-късно се сети, че Аласар е искал да му върне ръкавицата на рицарското поръчение и му домъчня, че не го бе разбрал. Аласар раздвижи устни. Алфонсо не бе уверен дали той говори. Стори му се, че долови: „Кажи на баща ми“, но едва по-късно си припомни, че всъщност само му се е сторило да чува тия слова; а и не би могъл да каже на какъв език бе изговорил момъкът думите.

И докато седеше приведен над Аласар, за пръв път през тоя ден, но и сега съвсем смътно сред виковете и грохота на битката, у него се надигна мисълта за Рахел и тутакси и мисълта за Манрике и Нуньо Перес, който го бяха съветвали да остане зад стените на своите крепости, и мисълта за гневния дон Родриге. Но тия мисли не се задържаха в ума му, нямаше време. Нямаше време и да се занимава повече с момъка: успя само набързо да го прекръсти.

Защото сред облака от прах и пари огромните тълпи отново пълзяха нагоре. Тъпо, с мрачна ярост дон Алфонсо гледаше напиращите пълчища. Нямаха ли край? Петстотин по хиляда души, бяха казали разузнавачите, не бяха излъгали.

— Досега имахме работа само с предния отред — мрачно се пошегува архиепископът, — сега обаче идват главните им сили.

— Какво пък — каза Бертран. — Толкова повече жени и майки ще има да ги оплакват.

— Назад, бавно назад! — настойчиво викаха всички.

А Бертран запя една от своите песни:

Тъй, бавно с лица към врага, задържайки подскачащите коне, те заотстъпваха нагоре по склона.

Битката продължаваше, докъдето погледът стигаше. Но когато се озоваха до последната, най-стръмна част на възвишението, отново бяха създали малко празно пространство около себе си; тук никой не можеше да се появи в гърба им. Поеха си дъх, огледаха се, потърсиха другарите си, преброиха се. Сега бяха останали само около двеста души.

— Къде е дон Мартин? — запита Алфонсо.

— Ранен е — рече Гарсеран. — И изглежда, че тежко. Опитват се да го изтеглят по склона, към дъбовата горичка. Искат да го измъкнат по пресъхналото пороище.

И настойчиво го замоли:

— Трябва да се връщаш, господарю, преди да са открили пътя през пороището.

Отвъд височината, през дъбовата горичка минаваше скрита пътека, която отвеждаше към северната част на пресъхналите пороища.

— След тази атака! — реши дон Алфонсо, тъй като врагът отново, този път вече много отблизо, се готвеше да нападне.

И като се обърна към Бертран, запита:

— Какво става с теб, благородни Бертран? Ранен ли си?

— Е, останах с няколко пръста по-малко — отвърна Бертран, като се стараеше гласът му да звучи непринудено. И се пошегува: — Навярно ще мога да ти върна само част от ръкавицата.

Сетне отново започна схватка с врага.

Тук, в подножието на последната височина, боят се разпадна на ожесточени единични борби. Всеки се биеше сам за себе си, яростно, безсмислено, никой не мислеше за другите.

„И сред сечта — съобщава летописецът Ибн Яхя — Алфонсо, прокълнатият, вдигна очи и видя съвсем близо бялото знаме на повелителя на правоверните — Аллах да го закриля — и видя златните букви на него: «Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк». Тогава сърцето на прокълнатия изтръпна от голям страх и той побягна. И всички негови приближени побягнаха, и мюсюлманите ги преследваха. Сам прокълнатият успя да избяга по възвишението, но мюсюлманите избиха безброй от неговите люде и не откъсваха копията си от хълбоците на бягащите, нито ятаганите си от вратовете им, докато не заситиха жаждата на своите оръжия е кръвта на неправоверните и не ги принудиха да изпият докрай чашата на смъртта.“