Лион Фойхтвангер - Испанска балада

За частица от секундата Алфонсо погледна от височината назад, към равнината Аройос, към своето бойно поле. Облак прах го закриваше, в прах бе Потънал и самият той, и хората около него, прах имаше по шлемовете и по доспехите им. Толкова гъст бе прахът над цялото поле, че яростният шум от схватката звучеше приглушено — глухо звучеше дрънченето на оръжията, тропотът и цвиленето на конете, ревът на роговете. Сред тая сива мараня от жега, пари и прах дори и силните очи на краля на Кастилия едва успяваха да различат какво става всъщност. Ала той знаеше: тук, сред тоя прах и рев, погиваше неговата слава, погиваше Кастилия! Още преди да успее да оформи мисълта си в думи или дори да я почувствува добре, приближените му го повлякоха по-нататък.

В това време мюсюлманите разграбваха кастилския стан. Плячкосаха оръжия, съкровища, доспехи, всякакви припаси, няколкостотин благородни ловджийски сокола и много църковни вещи, а освен тях парадните одежди, които калатравските рицари бяха смятали да носят на победния празник.

„Не мога да назова числото на християните, убити от правоверните — съобщава летописецът. — Никой не можа да го пресметне. Толкова много бяха мъртвите християни, че само Аллах, който е създал и тях, знае числото им.“

От сто и двадесет години насам, от битката при Салака, мюсюлманите не бяха извоювали такава битка на Полуострова. Тъй неописуем беше страхът на християните, че накара да изтръпнат сърцата и на защитниците на Аларкос. Само след няколко дни те предадоха най-силната крепост на Кастилия. А победителите, за да разпространят още повече ужас около себе си, разбиха с огромните си стенобитни машини стените и къщите на града и крепостта Аларкос, докато ги изравниха със земята, и наръсиха земята със сол.

Няколко дни преди битката при Аларкос в Толедо бяха пристигнали ония първи осемстотин души от подкрепленията, които дон Педро бе обещал. Предводителят им се представи на кралицата. Той бе Гутиере де Кастро.

Да, Кастро беше поискал да изпратят него пръв в Толедо. Бароните де Кастро — обосновал бе той своето искане — се отличили особено много при завоюването на Толедо, за което и до днес свидетелствувал техният кастильо в тоя град, ето защо той искал да вземе участие и в завоюването на Кордова и Севиля. Колебливият дон Педро не можа да откаже на настойчивата молба на своя могъщ васал. И ето, той бе в Толедо със своите внушителни осемстотин души и дойде да засвидетелствува почитта си към доня Леонор.

Тя бе дълбоко и радостно удивена. С почти суеверно възхищение си спомни за своята мъдра майка, която не бе върнала кастильото на Кастро, за да има с какво да го дразни и примамва. Поздрави го засияла от любезност:

— Радвам се, дон Гутиере, че ти си първият от нашите арагонски приятели, който идва в Толедо.

Дон Гутиере стоеше пред нея с доспехи, в позата, предписана от древния обичай — разкрачил нозе и опрял двете ръце на дръжката на меча си. Този як благородник се гордееше, че е потомък на ония готски владетели, които, след като мюсюлманите бяха залели целия Полуостров, бяха запазили своята независимост в Астурийските и Кантабрийски планини. И наистина — както повечето от жителите на ония планини, и той беше извънредно широкоплещест, със заоблена глава, гърбав нос и дълбоко хлътнали очи. Стоеше така и гледаше надолу, към седналата кралица, гледаше я невъзмутимо право в лицето и размишляваше какво ли означаваха нейните думи.

— Надявам се — продължи доня Леонор, — че си доволен от решението, което кралете взеха относно спора ти с Кастилия.

Тя вдигна очи към него, двамата впиха изпитателно погледи един в друг, почти неподобаващо дълго. Най-сетне, претегляйки всяка дума, дон Гутиере каза с малко пискливия си глас:

— Моят брат Фернан де Кастро бе голям рицар и герой, обичах го с цялата си душа. Никакво обезщетение не може да ме утеши за загубата му, и още по-малко парите, които получих. Но когато взех кръста, аз се заклех да изтръгна от сърцето си всяка ненавист и ще удържа клетвата си, и ще се подчинявам на краля на Кастилия, тъй както ми заповяда кралят на Арагон. Но казвам ти го открито, господарке, за мен това никак не е леко. Обидно ми е да знам, че сред най-приближените слуги на дон Алфонсо се намира човек, когото бих искал да заплюя в лицето и който не заслужава дори тая плюнка, и че той се перчи в замъка на моите деди.

Без да откъсва от него зелените си очи, доня Леонор отвърна меко и в гласа й прозвуча извинение: