Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Не, доня Леонор не ревнуваше. Заплашително я предупреждаваше съдбата на майка й, Елинор дьо Гиен, която бе измъчвала с необузданата си ревност баща й, английския Хенри, и сега, от години насам, бе в затвор. Леонор не ще постъпи като нея. Любовната история на Алфонсо с еврейката ще премине, както бяха преминали и предишните му похождения.

Изтекоха седмици, изтекоха месеци, Алфонсо продължаваше твърдо да държи на тая своя доня Рахел. И изведнъж вече никакви разумни доводи и самоуспокоения не помагаха на доня Леонор. Тя винаги беше смятала за чисти измислици романите в стихове, които й бе изпращала сестра й от Труа и които й пееха франкските рицари и певци. Понякога самата тя се беше вживявала в ролята на ония красиви, одухотворени жени, като Жениевр или Изолда, заради които най-прекрасните рицари като Ланселот или Тристан жертвуваха честта и живота си. И сега изведнъж тия нелепи, безумни разкази се превръщаха от измислици на стихоплетците в действителен живот около нея. Оказаха се страхотна действителност, сред която живееше нейният съпруг, нейният рицар, нейният възлюблен, нейният Алфонсо?

Обзе я гняв срещу тоя Алфонсо, който й се отплащаше тъй за нейната любов, за нейния ведър и спокоен нрав, подобаващ на знатна дама, за това, че му роди инфант, и безгранична ненавист срещу онова момиче, еврейката, блудницата, която подло прелъстяваше и откъсваше от нея мъжа, с когото от петнадесет години бе свързана с християнски брак.

Ала тя не биваше да се поддава на чувствата си като своята майка. Трябваше да бъде разумна, предстоеше й борба с най-хитрия мъж в кралството, с евреина Ибн Езра, когото самата тя, глупачката, нещастницата, беше довела тук.

Тя беше умна. Овладя гнева си. Правеше се, че не знае какво става в Толедо, отричаше го дори и пред най-доверените си приближени. Архиепископът на Бургос, близък и искрен неин приятел, дойде угрижен и започна да й говори за бедата. Лицето й прие своята царствена маска, тя го погледна студено, с недоумение благочестивият свещенослужител се принуди да млъкне.

Не, доня Леонор не знаеше нищо за Галиана, не предприемаше нищо срещу Алфонсо, нито срещу възлюблената му, не се оплакваше пред никого.

Но затова пък промени своята политика. Изуми благородниците от двора си, като внезапно обяви неутралитета на Кастилия за нещо нечестиво и неразумно. Всеки виждал, че сега вече кралството разполагало със средства, за да вземе участие в свещената война. Походът най-сетне трябвало да започне.

Знаеше: намери ли се на бойното поле, Алфонсо ще се пробуди от безумната страст, която го бе овладяла; то бе тъй положително, както че в църквите се четат молитви.

А тя ще съумее да уреди това, той ще потегли в поход. Ще съумее да уреди съюза с Арагон. Дълбока и злобна усмивка заигра на устните й. Тая полза поне бе донесла нелепата страст на Алфонсо: че ще може да се повлияе на дон Педро. Сега вече той щеше да разбере че от време на време Алфонсо страда от внезапни пристъпи на умопомрачение; че дон Педро трябва да смята онази злополучна обида за постъпка на един временно невменяем, да я забрави и опрости.

Изпрати приятелско писмо на дон Педро и с подходящи за една знатна дама и при все това нежни изрази му даде да разбере, че копнее да го види като свой гост. Изпрати писмото чрез дон Луис, секретаря на своя приятел, архиепископа на Бургос.

Любовното приключение на Алфонсо бе поразило младия крал. Въпреки цялата си ненавист той все още виждаше в своя кастилски роднина олицетворение на рицарството и необузданата страст на Алфонсо му се струваше още едно доказателство в тази насока. Тъй както Ланселот и Тристан бяха пожертвували всичко заради дамите на своето сърце, Алфонсо рискуваше рицарското и кралското си име заради жената, която бе разпалила в гръдта му любовния пламък. И тъкмо обстоятелството, че тая жена беше еврейка, придаваше на приключението някакъв особен, тайнствен блясък. Много фантастични истории се разказваха за рицари, които се бяха влюбвали в мюсюлманки в източните страни. Помислеше ли за царствения си братовчед, който бе изменил на християнството и погубил душата си, дон Педро изпитваше ужас, но същевременно и възторг от неговото дръзновение.

Тласкан от подобни противоречиви чувства ту към едната, ту към другата крайност, той прочете писмото на доня Леонор. Гласът й сякаш звучеше край него, миловидният образ на тая дама сякаш изплува пред очите му, изпита дълбоко състрадание към благородната жена, окована във веригите на брака с тоя Алфонсо, който бе овладян от безумието и сатаната. Тя беше дама, изпаднала в беда, негов дълг беше да й помогне.