Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Напразен се бе оказал стремежът й да го промени, да превърне рицаря в човек — напразен като удар на вълна в скалата. Това не й причиняваше мъка: тя обичаше рицаря. Безсмисленият му героизъм, сухото, костеливо, сякаш изрязано с грубо длето мъжествено лице, смесицата от изтънченост и животинска грубост непрестанно я вълнуваха.

От всички книги на Библията сега тя обикна най-много „Песен на песните“. Нареди да окачат по стените на спалнята й стихове от нея.

Тя преведе на Алфонсо стиховете, той слушаше със сериозно изражение. Накара я да му ги повтори, да му ги каже с еврейски думи.

— Не звучи лошо — каза той. — Хубаво е.

Откакто му бе подарила арабските доспехи, той знаеше, че тя обича война Алфонсо. Но ревността, която изпитваше към нейния баща и към стария Муса, го караше да долавя, че и сега, както преди, нейният разум не искаше да признае у него онова, което беше добро и героично. Опитваше се да й се разкрие стремително, почти страстно. Войната — това е божия повеля, а бойната слава — най-възвишеното, което може да постигне един мъж. Едва през войната излиза наяве доброто в един мъж, в един народ.

Та нима и евреите не са имали своя Самсон и Гедеон, своя Давид и Юда Макавей? И как може да владее един крал, без да воюва? Кралят се нуждае от верни последователи, те очакват от него награда, и с право. Следователно той постоянно трябва да има нови земи, за да възнаграждава ония, които са му служили вярно, а откъде ще вземе тия земи, ако не от врага? Кралят е поставен от бога, за да печели от войната плячка и да уголемява страната си. Той, Алфонсо, имал чувство за мярка, не бил алчен като тъста си Хенри Английски или като владетеля на Свещената римска империя Фридрих, не искал да завладее целия свят. Отказал се от всичко отвъд Пиренеите. Искал само Испания, но я искал цяла — и християнската, и мюсюлманската.

Отчаяно дръзновен и злокобен се струваше той на Рахел. Привлекателност и неизмерима заплаха се излъчваше от тоя потомък на франкските и готските варвари, който бе убеден, че нему и единствено нему бог е предопределил господството над целия полуостров.

Той й разказа за голямото, благородно военно изкуство. Изучил го бил из основи и до най-малките тънкости и макар досега да не станал нито Александър, нито Цезар, все пак бил роден за пълководец. Чувствувал инстинктивно кога трябва да пусне в бой леката конница и кога тежката, можел да прецени от пръв поглед изгодите на бойното поле, никой не умеел по-добре от него да избере място за засада, за да издебне противника. И ако не винаги е побеждавал, то било само защото му липсвала една-единствена скучна добродетел за пълководеца: търпението.

Когато й разказваше колко кървави битки е водил и колко врагове е погубил, тя рядко отвръщаше тъй, както той бе очаквал. Обратното, питаше например:

— Колко казваш? Три хиляди противникови и две хиляди твои войници?

Във въпроса й не проличаваше укор, а по-скоро удивление, болезнено смайване. Сетне тя отново се затваряше в себе си, потъваше в своята самота, от която той не бе в състояние да я изтръгне. Най-лошото бе, когато само го гледаше и мълчеше. Красноречиво беше това мълчание, уязвяваше го по-болезнено, отколкото ако гневно му противоречеше.

Веднъж, когато тя пак мълчеше така, той внезапно запита враждебно:

— Знаеш ли кой разби стъклото на твоя амулет, на твоята месуза? Аз. Ето, с тая ръка. И цистерните на твоя раби Ханан пак аз заповядах да ги засипят. Тъй да знаеш!

Тя не отвърна нищо. Той дишаше тежко, стана, отдалечи се на няколко крачки, върна се, седна отново до нея, заговори за друго. Прекъсна се сам. Поиска да се извини. Тя нежно сложи ръка на устата му.

Колкото и да мразеше чуждото в Рахел, Алфонсо знаеше, че е запленен от нея, и то завинаги.

— Et nunc et semper, et in saecula saeculorum, amen 39 39 Сега и завинаги, и вовеки веков, амин! (лат.) — Бел.пр. — промърмори богохулно на себе си той.

Проиграл бе спасението на своята душа; защото сега вече беше наясно, че никога не ще може да спечели Рахел за християнската вяра. И се бе примирил с това. Престана да излиза от омагьосания кръг, в който сам се беше заточил, упорито се затвори в своя грях.

Каноникът дон Родриге не говореше вече с него за Галиана. Не би имало и смисъл; бяха си казали всичко, което човек може да каже другиму по такива въпроси. Но при все че смяташе своя грях за кралска привилегия, която никой свещенослужител няма право да му оспори, угнетяваше го безмълвната скръб на тоя мъж, на неговия приятел; често мислеше как би могъл да му засвидетелствува своята обич и признателност.