Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

Мъжът от стола вдигна към светлината подуто от бой, лъснало от пот лице. Очите бяха затворени. Не можеше да се каже дали от подутините, оставени от ритниците на корсиканците в Марсилия, или поради силната светлина. Лицето остана известно време обърнато към масата и мрака отпред. Устата се разтвори и направи опит да проговори. Късче бълвоч се показа и се стече по обраслите гърди към повърнатата в скута локва. Главата клюмна и брадичката отново опря о гърдите, но междувременно рунтавата коса се разклати насам-натам в отговор. Гласът иззад масата се чу отново:

— Viktor, ecoute-moi. 82 82 Слушай, Виктор. (фр.) — Б.пр. Ти си корав човек. Всички го знаем. Всички го отчитаме. Ти вече счупи рекорда. Но дори и ти не можеш да продължиш. А ние можем, Виктор, ние можем. Ако трябва, ще те държим жив и в съзнание дни и седмици наред. Никакъв милосърден унес като едно време. Човек си служи с техника днес. Има хапчета, tu sais. 83 83 Разбираш ли. (фр.) — Б.пр. . Сега приключихме с третата степен 84 84 Разпит, придружен с мъчения. — Б.пр. . Може да е било за добро. Така че защо да не проговориш? Виждаш ли, ние разбираме. Знаем какви са болките. Но тия щипчици, те не разбират, те просто не разбират, Виктор. Просто си я карат нататък… Ще ни кажеш ли, Виктор? Какво правят онези в хотела в Рим? Какво чакат?

Виснала върху гърдите, гигантската глава се люшна бавно насам-натам, сякаш разглеждаше поред ту едната, ту другата от двете медни щипчици, впити в гръдните пъпки, или пък по-голямата, чиито назъбени челюсти захапваха от двете страни главата на члена.

Ръцете на говорещия лежаха пред него на светло, изтънчени, бели, пълни със спокойствие. Той изчака още малко. Едната бяла ръка се отдели от другата — палецът, прибран към дланта, четирите пръста широко разперени — и се залепи за масата.

В другия край на масата ръката на човека при реостата придвижи бронзовия лост от цифрата две на цифрата четири, после улови прекъсвача с два пръста.

Ръката върху масата събра разперените пръсти, вдигна Показалеца във въздуха и го насочи надолу с международния жест: „Давай!“ Прекъсвачът бе включен.

Металните щипчици, прикрепени към човека на стола и свързани с жици към прекъсвача, сякаш оживяха с тихо жужене. Огромното туловище подскочи безмълвно от стола, сякаш левитиращо под напъна на тласнала го в кръста невидима ръка. Краката и китките напънаха ремъците навън, докато започна да изглежда, като че ли въпреки подплатата каишите ще прережат плътта и костите. Очите, според медицината неспособни да виждат през подпухналата около тях плът, не се подчиниха на науката и изскочиха навън, изцъклено се вторачиха в тавана. Устата зееше сякаш в изненада. Измина около половин секунда, преди от дробовете да се изтръгне демоничен писък. А когато се изтръгна, не спираше, не спираше и не спираше…

Виктор Ковалски се предаде в 4,10 часа следобед и магнетофонът се завъртя.

Когато започна да говори или по-скоро да бъбри несвързано, с хлипания и стонове, спокойният глас на мъжа в средата прекъсваше брътвежа с режеща яснота:

— Защо са там, Виктор… в този хотел… Роден, Монклер и Касон… от какво се страхуват… къде са ходили, Виктор… с кого са се срещали… защо никого не приемат, Виктор… кажи ни, Виктор… защо Рим… а преди Рим… защо Виена, Виктор… къде във Виена… кой хотел… защо са ходили, там, Виктор?…

Ковалски млъкна чак след петдесет минути. Бърборенето му се записваше на лента, докато заглъхна напълно, когато той отново загуби съзнание. Гласът откъм масата продължи с по-мек тон още няколко минути, докато стана ясно, че повече отговори няма да има. Тогава мъжът в центъра даде разпореждания на своите подчинени и разпитът свърши.

Ролките бяха свалени от магнетофона и светкавично изпратени с бързоходна кола от подземието на крепостта до разположената в покрайнините на Париж Главна квартира на Оперативното управление.

Ясният следобед, сгрял през деня дружелюбните тротоари на Париж, помръкна в златист здрач и в девет часа уличните лампи бяха запалени. По бреговете на Сена двойките се разхождаха като всяка лятна нощ, ръка за ръка, бавно, сякаш за да попият виното на мрака, младостта и любовта, което никога вече няма да има същия вкус, колкото и да се стараят. Отворените към реката кафенета, разположени по бреговете, бяха оживени от глъч и чукане на чаши, приветствия и престорени протести, задевки и комплименти, извинения и флиртове, които образуват разговорите на французите и магията на река Сена в една августовска вечер. Дори на туристите бе простено, задето са тук, донесли своите долари.