Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

Докато чакаше двете съобщения, Чакала прекарваше времето си в упражнения по ходене из апартамента с подчертано накуцване. След два дни бе удовлетворен от постигането на достатъчно убедителна походка, която не би позволила на кой да е страничен наблюдател да открие, че всъщност не е страдал от счупване на глезена или бедрото.

Първото очаквано писмо пристигна на девети август сутринта. Пликът бе адресиран в Рим и съдържаше следното съобщение:

„Вашият приятел може да бъде потърсен на телефон MOLITOR 5901 77 77 По онова време първите три цифри от телефонните номера са отговаряли на първите три букви от името на квартала, в който живее абонатът, в случая „MOL“-ITOR, част от 16-и район в Париж. Срещу всяка цифра от избирателната шайба са били изписвани и съответстващите букви. — Б.пр. . Представете се с думите: «Ici Chacal» 78 78 Тук Чакала. (фр.) — Б.пр. . Отговорът ще бъде: «Ici Valmy» 79 79 Тук Валми. (фр.) — Б.пр. Наслуки!“

Писмото от Цюрих пристигна чак на единадесети сутринта. Чакала се усмихна широко, когато прочете потвърждението за това, че каквото и да стане, при условие че остане жив, той е богат до края на дните си. А ако предстоящата операция приключеше с успех, щеше да е дори по-богат. В успеха не се съмняваше. Нищо не бе оставено на случайността.

Остатъка от сутринта прекара в телефонно уреждане на самолетни билети. Заминаването бе насрочено за следващата сутрин — дванадесети август.

Подземието бе тихо, ако изключим звуците от дишане: дълбоко, но ритмично откъм петимата мъже зад масата и стържещо хъркане откъм вързания за тежък дъбов стол човек. Не би могло да се определи колко голямо е подземието, нито цветът на стените. Имаше само един кръг светлина в цялото помещение и той бе насочен върху дъбовия стол с арестувания. Лампата бе стандартна, каквато обикновено се използува при четене, само че крушката бе с голяма мощност и яркост и лъчението й допринасяше за всепоглъщащата топлина на подземието. Лампата бе прикрепена към левия ръб на масата и подвижният абажур бе нагласен да свети право в поставения на около два метра стол.

Част от снопа светлина засягаше лекьосаната повърхност на масата и изваждаше на показ тук-таме крайчетата на нечии пръсти, нечия ръка или китка, цигара, която изпращаше нагоре тънка струйка синкав дим.

Светлината бе тъй ярка, че останалата част от подземието тънеше в мрак. Арестантът не можеше да различи телата или дори раменете на петимата мъже зад масата. Единственият начин да ги съзре би бил да стане от стола и да отиде отстрани, така че косият отблясък от светлината да очертае силуетите им.

Това обаче той не можеше да стори. Подплатени ремъци приковаваха глезените му към краката на стола, които от своя страна бяха фиксирани към пода с помощта на винкел. Столът имаше облегалки за ръцете и към тях също с подплатени ремъци бяха вързани китките на арестувания. Друг ремък опасваше пояса, а още един — масивния космат гръден кош. Подплатата на всички ремъци бе просмукана от пот.

Ако не се броят неподвижните ръце, повърхността на масата бе пуста. Единствената й друга украса бе обкован с бронз процеп. Едната му страна бе градуирана. От процепа стърчеше къса бронзова дръжка с бакелитова ръкохватка, която можеше да се движи нагоре-надолу по протежение на отвора. До него имаше обикновен прекъсвач цък-цък. Дясната ръка на човека в края на масата лежеше в опасна близост до двата уреда. По нея се виеха къси черни косъмчета.

От масата към малък трансформатор до краката на мъжа открая се спускаха две жици — едната от прекъсвача, а другата от реостата. От него към голям контакт в стената зад групата водеше по-дебел гумиран кабел.

В по-отдалечения от масата ъгъл на помещението, зад всички, седеше зад маса още един мъж с лице към стената. Пред него имаше магнетофон, чиято мъждива зелена светлинка показваше, че е включен, макар ролките да бяха неподвижни.

Като се изключи дишането, тишината в подземието бе почти осезаема. Всички мъже бяха запретнали високо ръкави, просмукани от пот. Вонята беше убийствена — задушаваща смесица от пот, метал, застоял цигарен дим и повърнато. Но дори остротата на последното отстъпваше пред нещо още по-силно — неповторимия лъх на страх и болка.

— Ecoute, mon petit Viktor. 80 80 Слушай, Викторчо. (фр.) — Б.пр. Ще трябва да ни кажеш. Може би не сега. Но рано или късно. Ти си храбър мъж. Знаем това. Поздравяваме те. Но дори ти няма да устискаш още дълго. Така че защо не ни кажеш? Смяташ, че подполковник Роден ще ти забрани, ако беше тук? Напротив, щеше да ти заповяда да ни кажеш. Той ги разбира тия работи. Сам би ни казал, за да ти спести неприятностите. Ти самият знаеш, че накрая всички проговарят. N’est-ce pas, Viktor? 81 81 Нали така, Виктор? (фр.) — Б.пр. Виждал си ги как проговарят, нали? И после обратно в леглото. И ще спиш, ще спиш колкото си искаш. Никой няма да ти пречи…