Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

В един малък кабинет недалеч от Порт де Лила това безгрижие не проникваше. Трима мъже бяха насядали около бавно въртящ се върху масата магнетофон. Те бяха работили през целия късен следобед и цяла вечер. Единият натискаше копчетата, като по нареждане на друг ту пускаше, ту връщаше и отново пускаше лентата. Вторият имаше слушалки на главата, а веждите му бяха сключени от усилието да различи някоя смислена дума от звуковата бъркотия, долитаща от лентата. Стиснал в устни цигара, от която се виеше дим и караше очите му да сълзят, той даваше знаци с пръсти, когато искаше да чуе отново някой пасаж. Някои десетсекундни откъси прослушваше по пет-шест пъти, преди да кимне към оператора да продължи нататък. След това, диктуваше последната част от казаното.

Третият, по-млад и рус, седеше пред пишеща машина и чакаше да му диктуват. Задаваните в подземието на крепостта въпроси бяха лесни за разбиране, чуваха се ясно и отчетливо в слушалките. Отговорите обаче бяха несвързани. Машинописецът попълваше протокола за разпита като интервю: всеки въпрос на нов ред и означен с буквата „В“. Отговорите започваха също на нов ред и се отбелязваха с „О“. Те бяха нелогични, изпълнени с куп многоточия на местата, където смисълът се губеше напълно.

Когато свършиха, бе почти полунощ. Въпреки отворения прозорец въздухът в стаята бе син от пушек и миришеше на барутница.

Тримата мъже се надигнаха, схванати и изтощени. Всеки се протегна по свой маниер, за да разпусне стегнатите и наболяващи мускули. Един от тримата вдигна телефонната слушалка, поиска външна линия и набра някакъв номер. Човекът със слушалките ги свали и върна лентата. Машинописецът извади последните листа от машината, измъкна индигата измежду тях и започна да подрежда в отделни комплекти копията на признанието по реда на страниците. Първият екземпляр щеше да отиде при полковник Ролан, вторият в архива, а третият при копистите, за да се подготвят екземпляри за раздаване на началниците на управления, ако Ролан сметнеше за необходимо.

Телефонът откри полковник Ролан в ресторанта, където вечеряше с приятели. Както обикновено държавният служител с елегантна външност бе самото остроумие и галантност, комплиментите към присъстващите дами бяха високо оценени поне от тях, ако не от съпрузите им. Когато келнерът го повика на телефона, той помоли за извинение и се отдалечи. Апаратът бе сложен върху шубера. Полковникът каза само „Ролан“ и зачака оперативният работник от другия край да се представи.

После и той стори същото, като използува в първото произнесено изречение предварително уговорена дума. Един страничен слушател би установил, че оставената за ремонт кола е готова и може да бъде взета, когато е удобно на полковника. Полковник Ролан благодари и се върна при масата. Пет минути по-късно той вече поднасяше изтънчено извиненията си с обяснението, че го очаква тежък ден и трябва да си вземе необходимата дажба сън. След още десет вече бе сам в колата и тя го носеше, с голяма скорост по все още оживените улици към по-тихия район на Порт де Лила. В канцеларията си влезе малко след един часа през нощта, свали безупречното си черно сако, поръча кафе на дежурните и позвъни на помощника си.

Първият екземпляр от изповедта на Ковалски пристигна заедно с кафето. Най-напред Ролан прочете двадесет и шестте страници на документа бързо, за да схване смисъла на казаното от умопомрачения легионер. Нещо към средата привлече погледа му и го накара да се намръщи, но той продължи да чете до края.

Второто четене бе по-бавно, по-внимателно, с повече съсредоточаване върху всеки параграф. Третия път полковникът взе от табличката до подложката за писане дебел черен флумастер и зачете още по-бавно, като прокарваше дебела черна ивица мастило през думите и пасажите, имащи отношение към Силви, левке-нещо си, Индокитай, Алжир, Жожо, Ковач, корсиканските копелдаци, Легиона. Тия неща бяха понятни и не го интересуваха.

Голяма част от бълнуванията се отнасяха до Силви, друга — до някоя си Жюли, което нищо не говореше на Ролан. След като всичко това бе зачеркнато, признанието не обхващаше и шест страници. Опита се да извлече някакъв смисъл от останалото. Първо Рим. Тримата ръководители бяха в Рим. Е, добре, това вече му бе известно. Но защо? Този въпрос бе зададен осем пъти. Общо взето, отговорът всеки път беше един и същ. Не искали да бъдат отвлечени, както бе отвлечен през февруари Аргу. Напълно естествено, помисли Ролан. Дали пък не си губеше времето с цялата тая операция около Ковалски? Една дума бе спомената два пъти от легионера, или по-точно смутолевена, когато той отговаряше на осемте еднакво зададени въпроса. Думата бе „тайна“. Като прилагателно? Нямаше нищо тайно около пребиваването им в Рим. Или пък като съществително? Каква тайна?