Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

Докато му мажеха хляба, а кафето къкреше през филтъра, той се огледа за телефонна кабина. Нямаше, но на края на тезгяха се виждаше телефонен апарат.

— Имате ли тукашния указател? — обърна се Чакала към бармана. Все още зает, без да отрони дума, последният кимна към купчината телефонни указатели върху рафта. После промълви:

— Заповядайте.

Името на барона бе изписано под думите: „Шалониер, г-н барон…“, а адресът гласеше: Замъкът на Горна Шалониер. Чакала знаеше това, но селцето не бе отбелязано върху картата му. Телефонът обаче бе даден в община Еглетон, която намери много лесно. Беше на тридесет километра след Юсел. Седна да изяде яйцата и сандвичите.

Малко преди два отмина крайпътен камък, на който пишеше „Еглетон — 6 км“, и реши да зареже колата в някоя от крайпътните горички. Те бяха гъсти, вероятно собственост на местен благородник, някога места за лов на глигани с коне и кучета. Може още да си бяха — някои части от провинцията Корез имаха вид като направо от дните на Краля Слънце.

След неколкостотин метра откри водеща навътре в гората алея, отделена от пътя с препречена през входа й дървена върлина, украсена с табелка, обявяваща „Частен ловен район“. Вдигна бариерата, вкара колата в гората и пак я спусна.

Оттук измина още близо километър през гората. Фаровете осветяваха чепатите фигури на дърветата, които като някакви духове протягаха разгневени клони към нарушителя. Накрая спря колата, загаси фаровете и измъкна от жабката ножиците за метал и фенерчето.

Прекара час под автомобила. Гърбът му се измокри от росния горски килим. Най-накрая освободи стоманените тръби със снайперската пушка от скривалището, където бяха прекарали последните шестдесет часа, и отново ги прибра в куфара със старите дрехи и шинела. Огледа колата за последен път, за да се увери, че в нея не е останало нищо, което да подскаже на който я откриеше нещо за водача й, а после я засили в средата на близък гъсталак от диви рододендрони.

Още един час ряза с ножиците клонки от околните храсти, които заби в земята пред отвора, оставен от алфата, докато напълно я скри от погледа.

Върза единия край от вратовръзката си около дръжката на един от куфарите, а другия — около дръжката на втори. Постави връзката през рамо, като въже на хамалин, така че куфарите увиснаха — единият пред гърдите, другият на гърба, и той можа да вземе останалите две части от багажа си в свободните си ръце. Пое към шосето по обратния път.

Напредваше бавно. На всеки сто метра спираше, оставяше куфарите на земята и се връщаше по следите, като заличаваше с клон плитките отпечатъци, оставени от алфата върху мъха и падналите вейки. Отне му още час да се добере до шосето, да се провре под бариерата и да остави около километър между себе си и горската алея.

Карираният му костюм бе омазан и мръсен, полото лепнеше по гърба му с лигаво упорство. Помисли си, че мускулите никога вече няма да спрат да го болят. Като подреди куфарите един до друг, седна и зачака, а небето на изток леко изсветля. Селските автобуси, спомни си Чакала, имат навика да тръгват рано.

И наистина му провървя. Едно камионче, с пълно със сено ремарке, мина към пет и половина на път за пазара в града.

— Колата ли се счупи? — изрева шофьорът, като намали.

— Не. Дадоха ми три дена отпуск от запаса и съм тръгнал на стоп за дома. Стигнах снощи до Юсел и реших да продължа към Тюл. Там имам чичо, който може да ми намери камион до Бордо. Стигнах само дотук обаче.

Чакала се усмихна на шофьора, който се засмя и сви рамене.

— Луд ли си да тръгнеш пеша насам през нощта. Скачай в ремаркето, ще те закарам до Еглетон. Оттам можеш пак да опиташ.

В седем без четвърт влязоха в градчето. Чакала благодари на селянина, скри се от погледа му зад гарата и се упъти към едно кафене.

— Има ли таксита в града? — попита бармана, докато си пиеше кафето.

Човекът му даде номера и той позвъни в таксиметровото бюро. Казаха му, че една кола може да бъде на разположение след половин час. Докато чакаше, се възползува от примитивните удобства, предлагани от крана със студена вода в клозета на кафенето, за да измие ръцете и лицето си, както и зъбите, които усещаше като покрити с кожа в резултат на цигарите и кафето. Смени и костюма си.

Таксито пристигна в седем и половина, една стара таратайка рено.

— Знаете ли къде се намира селото Горна Шалониер?

— Естествено.

— Колко е дотам?

— Осемнадесет километра. — Човекът мушна с пръст по посока на планината. — Горе из баирите.