Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

Очевидно наемните и застрахователните документи на колата не съответстваха на синята френска алфа, както бяха съответствали на бялата италианска, и ако го спряха на някой контролен пункт без документи, беше загубен. Единственият въпрос, който се въртеше в съзнанието му, докато потапяше в резервоара един парцал, с който избърса петната боя от ръцете си, бе дали да тръгне сега, като рискува ярката слънчева светлина да покаже любителското равнище на бояджийския му труд, или да изчака смрачаване.

Стигна до извода, че след като фалшивото му име е разкрито, нямаше да мине много време, докато се установи през кой граничен пункт е влязъл и започне, съответно, издирването на колата. Бе дошъл няколко дни преди датата, определена за убийството, и му трябваше местенце, в което да се притаи, докато всичко бъде готово. Това означаваше да се добере до департамента Корез, на почти четиристотин километра през страната, и най-бързият начин да стори това бе като използува колата. Бе рисковано, но реши, че трябва да се направи. Добре тогава, колкото по-скоро, толкова по-добре. Преди всеки автополицай в страната да е започнал да се оглежда за рус англичанин зад кормилото.

Зави новите номера, изхвърли каквото бе останало от боята заедно с двете четки, облече пак полото и сакото и запали двигателя. Когато зави по RN–93, погледна часовника си. Беше 15,41 часа.

Високо горе забеляза един хеликоптер, забръмчал по пътя си на изток. След десетина километра бе селцето Die 142 142 На английски думата „Die“ означава „зарче“ и „умирам“. — Б.пр. . Познанията му стигаха, за да не го произнесе по английския начин, но съвпадението му направи впечатление. Не бе суеверен, но очите му се присвиха, когато навлезе в центъра на селището. На централния площад, близо до паметника от войната, бе застанал огромен, облечен в черна кожа моторизиран полицай, който му даваше знак да спре и паркира колкото може по-надясно на пътя. Знаеше, че пушката е все още в своите прикрепени към купето тръби. Не носеше пистолет или нож. За миг се поколеба дали да не удари в движение полицая с калника на колата, да продължи и да я изостави двадесетина километра по-нататък, като след това се опита, без помощта на огледало и леген, да се превърне в пастор Йенсен, и се намери изправен пред задачата да носи четири парчета багаж, или да спре.

Вместо него решението взе полицаят. Когато алфата забави ход, той напълно престана да се интересува от нея, извърна се и се загледа в другата посока на пътя. Чакала плъзна колата в края на пътя и зачака.

От другия край на селището се чу вой на сирени. Каквото и да се случеше, вече бе прекалено късно да се измъкне. В селото навлезе колона от четири полицейски ситроена и шест специални автобуса. Докато полицаят регулировчик отскачаше встрани и вдигаше ръка за поздрав, колоната профуча покрай паркираната алфа в посоката, от която идваше Чакала. През замрежените прозорци на колите, откъдето идваше френското им прозвище „кошници“, той можа да съзре редиците полицаи с шлемове и автомати връз коленете.

Конвоят изчезна така бързо, както се бе появил. Регулировчикът свали козируващата ръка, махна лениво към Чакала да продължи и важно се запъти към мотоциклета си, подпрян на военния паметник. Той все още риташе стартера, когато синята алфа изчезна зад ъгъла, поела на запад.

Когато нахлуха в Отел дьо Серф, беше пет без десет следобед. Клод Льобел, приземил се на километър и половина от другата страна на градчето, бе докаран с полицейска кола до входната алея на хотела. Влезе през главния вход, придружен от Карон, който носеше под провесения през дясната си ръка шлифер автоматичната карабина МАТ–49, заредена и със свален предпазител. Показалецът му бе върху спусъка. До тоя момент всичко живо в града бе разбрало, че става нещо. С изключение на собственика на хотела. Самият хотел бе изолиран от пет часа, но единственото необичайно нещо бе отсъствието на продавача на пъстърва, който всеки ден пристигаше със своя улов прясна риба.

Повикан от администратора, собственикът се появи, оставил сметките си в канцеларията. Льобел го слушаше как отговаря на задаваните му от Карон въпроси, като в същото време неспокойно поглежда към вързопа със странни очертания под неговата мишница. Човекът приведе рамене.

След пет минути хотелът бе наводнен от униформени полицаи. Те разпитваха персонала, ровеха в спалнята, претърсваха околността. Льобел излезе на алеята и се загледа към околните възвишения. Карон отиде при него.