Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

Малко след като плати, ревът на алфата се чу по входната алея и англичанинът изчезна.

Малко предобед в кабинета на Льобел пристигнаха нови съобщения. От белгийската Сигурност се обадиха да кажат, че в понеделник Дуган е прекарал в града само пет часа. Пристигнал от Лондон с британските авиолинии, но взел следобедния полет на АЛИТАЛИЯ за Милано. Платил в брой на гишето, макар билетът да бил резервиран по телефона от Лондон още предната събота.

Льобел веднага поръча разговор с полицията в Милано.

Тъкмо остави слушалката, и телефонът иззвъня отново. Този път от DST съобщиха, че е пристигнал рутинен доклад, от който става ясно, че предната сутрин Александър Джеймс Куентин Дуган е бил сред влезлите от Италия във Франция през граничния пункт Вентимиля и надлежно попълнили граничните контролни листове.

Льобел избухна.

— Почти тридесет часа — извика той. — Над едно денонощие…

Тресна слушалката. Карон вдигна вежди.

— Контролният лист — обясни Льобел уморено. — Толкова е пътувал от Вентимиля до Париж. Сега разпределят попълнените вчера сутринта листове от цяла Франция. Казват, че са над двадесет и пет хиляди. Само за един ден, забележете. Май не трябваше да викам. Едно нещо поне знаем — той е тук. Определено. Във Франция. Ако на заседанието довечера нямам какво повече да им кажа, ще ме одерат жив. Впрочем позвънете на старши следователя Томас и му благодарете още един път. Кажете му, че Чакала е във Франция и ще се оправяме тук.

Щом Карон затвори след разговора с Лондон, позвъниха от районното управление на Следствената в Лион. Льобел ги изслуша и погледна победоносно към Карон. Заслони микрофона с ръка.

— Пипнахме го. Регистрирал се е снощи в Отел дьо Серф край Гап за две денонощия. — Откри микрофона и каза: — Чуйте ме сега, господин комисар, нямам възможност да ви обясня защо ни е този Дуган. Просто приемете, че е важно. Ето какво искам да сторите…

Говори в продължение на десет минути и когато свърши, звънна телефонът на бюрото на Карон. Отново беше DST. Съобщиха, че Дуган е влязъл във Франция в бяла наета алфа ромео, спортна, с две седалки и регистрационен номер MI–61741.

— Да алармираме ли всички контролни постове? — попита Карон.

Льобел помисли малко.

— Не, още не. Ако кара някъде из провинцията, вероятно ще попадне на някой селски полицай, който ще сметне, че просто се издирва открадната спортна кола. А нашият ще убие всеки, който се опита да го задържи. Оръжието трябва да е някъде из колата. Главното е, че се е записал в хотела за две нощи. Искам, когато се прибере, около тоя хотел да има цяла армия. Не трябва да има пострадали, ако е възможно. Хайде, ако искаме да се качим в тоя хеликоптер, трябва да тръгваме.

Докато говореше, цялата полиция в Гап поставяше стоманени заграждения по всички изходи от града, както и в района на хотела, а в шубраците наоколо залягаха стрелци. Нарежданията си бяха получили от Лион. В Гренобъл и Лион въоръжени с автомати и карабини мъже се тъпчеха в две колони полицейски автобуси. В базата Сатори край Париж един хеликоптер бе готов за полета на комисар Льобел до Гап.

Жегата на ранния следобед бе убийствена дори и под сенките на дърветата. Съблечен до кръста, за да не замърси дрехите си повече от необходимото, Чакала работи върху колата в течение на два часа.

След като излезе от Гап, той се насочи на запад през Вен и Аспр-сюр-Бюеж. Пътят водеше повечето време надолу, виеше се сред хълмовете като безгрижно захвърлена панделка. Гонил бе колата до краен предел, влизал бе в острите завои със свирещи гуми, като на два пъти щеше да прати идващия насреща шофьор в някоя от зейналите долу пропасти. След Аспр пое по Националния път 93, който следваше течението на река Дром на изток до вливането й в Рона. Още тридесетина километра бе минавал ту отсам, ту оттатък реката. Малко след Люс-ан-Диоа реши, че е време да изкара алфата от пътя. Имаше множество странични пътчета, водещи към планинските селища. Избра произволно едно от тях и след два километра се отби надясно в гората по някаква просека.

Към средата на следобеда привърши и се изправи. Колата блестеше в тъмносиньо и по-голямата част от боядисаната повърхност бе вече изсъхнала. Макар в никакъв случай да не можеше да мине за професионална бояджийска работа, тя би издържала едно изпитание, особено по здрач, освен ако не се извършеше много внимателен оглед. Двата регистрационни номера бяха свалени и положени с лице надолу върху тревата. Върху гърба на всеки бе изписан измислен френски номер, като последните две цифри бяха 75 — регистрационният код на Париж. Чакала знаеше, че това е най-често срещаният автомобилен номер по пътищата на Франция.