Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

— Закарайте ме — каза Чакала и качи куфарите си върху багажника на покрива, като взе един със себе си вътре.

Настоя да го оставят на селския площад пред Кафе дьо ла Пост. Нямаше защо шофьорът на такси от близкия град да знае, че отива в замъка. Когато таксито си замина, внесе багажа в кафенето. На площада вече цареше палеща горещина. Два вола, впрегнати в кола за сено, замислено преживяха отвън, а около благите им търпеливи очи се разхождаха тлъсти черни мухи.

Вътре в кръчмата бе полутъмно и прохладно. Той по-скоро чу, отколкото видя как клиентите се размърдаха по масите, за да погледнат новодошлия, а една възрастна селянка в черни дрехи се отдели от група ратаи и тропайки с дървените си подметки по плочите, отиде зад тезгяха.

— Господине? — изграчи тя.

Чакала остави багажа на пода и се облегна на тезгяха. Забеляза, че местните пиеха червено вино.

— Un gros rouge, s’il vous plait, Madame. 144 144 Едно голямо червено, ако обичате, госпожо. (фр.) — Б.пр. Колко е до замъка, мадам? — попита, когато му наляха виното.

Тя го гледаше с проницателни и хитри, прилични на топчета очи.

— Два километра, господине.

Той въздъхна с досада.

— Тоя глупак, шофьорът, се опита да ме убеди, че тука няма замък, и ме остави насред площада.

— От Еглетон ли беше?

Чакала кимна.

— Еглетонци са глупаци.

— Трябва да стигна до замъка.

Кръгът наблюдаващи ги от масите си селяни не помръдваше. Никой не му каза как да отиде дотам. Чакала извади една нова банкнота от сто франка.

— Колко струва виното, мадам?

Тя хвърли остър поглед към парите. Отзад, сред сините памучни блузи и панталони, настъпи раздвижване.

— Нямам да върна — каза старицата.

Той въздъхна.

— Да би се намерил човек с камионче, той може и да има да развали.

Отзад някой се надигна и приближи.

— Има камионче в селото, господине — избуботи един глас.

Чакала се извърна с престорена изненада.

— Твое ли е то, приятелю?

— Не, господине, но познавам човека, който го притежава. Той може да ви откара догоре.

Чакала наведе глава, сякаш преценяваше достойнствата на такава идея.

— А междувременно какво ще пийнеш?

Селянинът кимна към старата вещица, която напълни още една чаша с кисело червено вино.

— Ами приятелите ти? Горещ ден е днеска, жаден ден.

Четинестото лице разцъфтя в усмивка. Селянинът отново кимна към жената, която взе две пълни бутилки и ги занесе при компанията около голямата маса.

— Беноа, иди докарай камиончето — нареди селянинът. Един от останалите гаврътна виното си и излезе.

Изглежда, предимството на селяните от Оверн, си мислеше Чакала, докато се друсаше и подскачаше по последните два километра до замъка, е, че са така недружелюбни и си държат езика зад зъбите — поне пред непознати.

Колет дьо ла Шалониер седеше в леглото си, пиеше кафе и четеше писмото за втори път. Обзелият я при първото прочитане гняв се бе разсеял, за да даде път на някакво уморено отвращение.

Чудеше се какво, за Бога, й оставаше да прави през остатъка от живота си. След бавното пътуване от Гап вчера следобед бе приветствана с добре дошла от старата Ернестин, прислужницата, която работеше в замъка от времето на бащата на Алфред, и градинаря Луизон — някогашно селянче, оженило се за Ернестин още когато тя бе помощник-прислужница.

Днес двамата бяха истинските стопани на замъка, в който две трети от стаите бяха заключени, а мебелите им — покрити с калъфи против прах.

Изпълваше я съзнанието, че е господарка на един празен замък, в чийто парк вече не играеха деца, нито пък имаше господар, който да оседлава коня си в двора.

Отново погледна изрезката от илюстровано парижко светско списание, изпратена й от така загрижена приятелка. Видя лицето на съпруга си, глупаво ухилено в светлината на светкавицата, с поглед, раздвоен между обектива на фотокамерата и издутия бюст на звездата, през чието рамо надничаше. Кабаретна танцьорка, издигнала се до това положение от бардама, която според списанието се надявала „един ден“ да се омъжи за барона, който й бил „много добър приятел“.

Гледайки набръчканото лице и измършавялата шия на застаряващия барон от снимката, тя се чудеше как е могъл да стигне дотам красивият млад капитан от партизанското движение на Съпротивата, в когото се бе влюбила през 1942 и за когото се омъжи една година след това, докато очакваше своя син.

Беше съвсем младо момиче, когато го срещна из планините. Разнасяше съобщения за Съпротивата. Той бе в средата на тридесетте, с кодово име Пегас. Жилест мъж с ястребов профил, свикнал да командва, който накара сърцето й да се преобърне. Оженил ги бе свещеник от Съпротивата на тайна церемония пред олтар, разположен в едно подземие, а сина си бе родила в къщата на своя баща.