Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

Спокоен с приетото и документирано име Дуган, той реши да си кара спокойно от крайбрежието нагоре през Алп Маритим, където въздухът бе по-хладен, и по-нататък през заоблените хълмове на Бургундия. Не бързаше особено, тъй като определеният за убийството ден още не бе наближил и той знаеше, че е пристигнал във Франция малко преди предвиденото по плана време.

От Кан пое съответно на север по RN–85 през живописния парфюмериен център Грас и по-нататък към Кастелан, където буйната река Вердон, укротена от високата язовирна стена няколко километра по-нагоре по течението, потичаше по-кротко надолу от Савоя, за да се влее при Кадараш в Дюранс.

Оттук пое към Барем и градчето с минерални бани Дин. Палещата жега на Провансалската долина бе останала в ниското отзад, а въздухът в планината бе свеж и прохладен дори в горещината. Когато спираше, усещаше парещите лъчи на слънцето, но докато караше, вятърът бе като охлаждащ душ, ухаещ на бор и дим от запалени по фермите дърва.

След Дин прекоси река Дюранс и обядва в малък красив хотел, надвиснал над водите й. След още сто и петдесет километра Дюранс щеше да се превърне в сива слузеста змия, плитка и съскаща в леглото си между избелелите от слънцето камъни между Кавайон и План Доргон. Но тук в планината тя си бе все още река и изглеждаше както се полага на една река — прохладна и пълна с риба, със сенки по бреговете и трева, която бе още по-зелена поради присъствието й на вода.

Следобед пое на север по дългия криволичещ национален път през Систерон, все още нагоре по левия бряг срещу течението на Дюране, докато пътят се раздвои и пое на север. По смрачаване навлезе в градчето Гап. Би могъл да продължи към Гренобъл, но реши, че тъй като не бърза, а в малък град има повече шансове да намери свободна стая през август, по-добре да се огледа за някой провинциален хотел. Край самия град откри великолепния островърх покрив на Отел дю Серф, в миналото ловджийска хижа на един от савойските херцози, все още запазил селската си атмосфера и добра храна.

Имаше още няколко свободни стаи. Отказа се от обичайния душ и без бързане се потопи във ваната. Облече гълъбовосивия костюм с копринена риза и плетена вратовръзка, а изчервилата се камериерка, дарена с няколко очарователни усмивки, прие да почисти и изглади носения цял ден кариран костюм, та той да си го получи обратно на сутринта.

Вечерята премина в облицовано с дърво помещение с изглед към горист хълм, зашумял от песента на щурци сред пиниите. Въздухът бе топъл, но по средата на вечерята една жена в деколтирана рокля без ръкави каза на метрдотела, че е захладняло и дали не може да се затворят прозорците.

Когато го попитаха има ли нещо против да се затвори прозорецът, до който седеше, Чакала се извърна към жената — метрдотелът я посочи и го осведоми, че тя е помолила за това. Вечеряше сама — красива жена към края на тридесетте си години със заоблени бели ръце и едър бюст. Чакала даде знак на метрдотела да затвори и леко наклони глава към жената зад себе си. Тя отвърна със сдържана усмивка.

Храната бе великолепна. Той си избра пъстра планинска пъстърва, опечена на дървена жар, и турнедо — на дървени въглища, с копър и мащерка. Виното бе местно производство — Кот дю Рон, с разкошен букет, бутилирано, без етикет. Явно произхождаше от бъчвата в избата — vin de la maison 134 134 Вино от определен вид, с което даден ресторант се снабдява постоянно и което обикновено препоръчва на клиента си. Буквално — вино на къщата. — Б.пр. по личен избор на собственика. Пиеха го повечето гости и имаше защо.

Когато привършваше плодовия сладолед, Чакала чу ниският и властен глас на жената зад себе си да казва на метрдотела, че ще пие кафето си в дневната, а човекът се поклони и я нарече „госпожа баронеса“. След няколко минути той също поръча кафето си в дневната и се упъти натам.

В десет без десет позвъниха на старши следователя Томас от Съмърсет Хаус. Той бе седнал до отворения прозорец на кабинета, загледан надолу към тихата улица, където в тоя час ресторантите не подканваха шофьори и закъснели клиенти. Административните сгради между Милбанк и Смит Скуеър бяха като смълчани туловища, неосветени, слепи, безчувствени. Както винаги светлините грееха само в анонимната сграда, приютила кабинетите на Специалния отдел.

На около километър и половина оттук по оживения Странд 135 135 Голяма търговска улица в Лондон. — Б.пр. също горяха светлини. Те бяха запалени в оня отдел на Съмърсет Хаус, където се съхраняваха смъртните актове на милиони починали британски граждани. Надвесени над купища хартия, тук работеха шестимата сержанти детективи и двамата инспектори от групата на Томас. През минута-две те се надигаха, за да придружат за проверка на още някое име някой от чиновниците, задържан на работа дълго след като останалите си бяха отишли. Позвънил бе старшият инспектор, ръководител на групата. Гласът му бе уморен, но с нотка на оптимизъм, като на човек, който разчита, че онова, което има да каже, ще освободи всички от изтощителната им задача да търсят стотици несъществуващи смъртни актове, тъй като собствениците на паспорти не бяха мъртви.