Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

Шанън остави и двата прозореца отворени. Седеше удобно облегнат и вдишваше мириса на влага и палми, на пушек и тежки изпарения от реките, които пресичаха. От летището той се обади на номера, който му даде журналистът, и беше сигурен, че го очакват. Най-после по обяд колата стигна до вилата, която беше разположена встрани от пътя сред един частен, макар и малък парк.

Пред портала хората от охраната го претърсиха от глава до пети, преди да му позволят да плати на таксито и да влезе. Когато мина през портала, Шанън разпозна лицето на един от личните адютанти на човека, с когото беше дошъл да се срещне. Адютантът се ухили и леко се поклони. После заведе наемника в една от трите къщи на територията на парка. Покани го в някакъв празен хол. През следващия половин час Шанън остана сам в тази стая.

Той гледаше унесено през прозореца и се наслаждаваше на хладния полъх на климатичната инсталация. Изведнъж чу проскърцване на врата и почти безшумните стъпки на сандали върху керамичните плочки. Обърна се рязко.

Генералът не беше се променил, откакто се разделиха на онова тъмно летище сред джунглата. Брадата му си беше все така пищна, а басовият му глас все така плътен.

— Е, майор Шанън, много малко издържахте. Не можахте ли по-дълго да останете в Европа?

Това беше една от обичайните му задевки. Шанън се ухили и двамата се здрависаха.

— Дойдох тук, защото имам нужда от нещо, сър. И мисля, че трябва да поговорим за това. Става дума за една идея, която ми се върти в главата.

— Един беден изгнаник едва ли може да ви бъде от особена полза — каза генералът, — но аз винаги съм готов да изслушам вашите идеи. Ако добре си спомням, навремето главата ви раждаше добри неща.

Шанън каза:

— Дори и в изгнание, вие разполагате с едно нещо, което може да ми послужи. Вашият народ все още ви вярва. А на мен ми трябват именно хора.

Двамата седнаха да говорят. Пропуснаха обеда и продължиха през следобедните часове. Привечер все още бяха надвесени над диаграмите, които Шанън начерта тук, на място. Той носеше със себе си само чиста бяла хартия и комплект цветни маркери. Опасяваше се да не го претърсят до голо на митницата.

Малко след залез слънце стигнаха до общо становище, а през нощта разработиха плана. Едва към три след полунощ генералът повика колата, която трябваше да откара наемника обратно до крайбрежието, откъдето щеше да хване самолет за Париж.

Разделяйки се на терасата над паркираната кола и застаналия до нея полусънен шофьор, те отново си стиснаха ръцете.

— Ще ви се обадя, сър — каза Шанън.

— А аз ще гледам незабавно да изпратя моите емисари — отговори генералът. — Но най-късно след шейсет дни ще са там.

Шанън беше грохнал от умора. Напрежението от тези непрекъснати пътувания започваше да си казва думата. Безсънните нощи, безкрайната върволица от летища и хотели, разговори и среди го бяха изцедили. В колата той заспа за пръв път от два дни насам, а в самолета за Париж дрямката отново го унесе. Но не можа да заспи дълбоко, защото полетът беше с много прекъсвания. Един час в Угадугу, още час на някакво затънтено летище в Мавритания и последно прекъсване в Марсилия. Самолетът се приземи на „Льо Бурже“ едва към шест часа вечерта. Това беше краят на Ден петнадесети.

Докато Шанън кацаше в Париж, Мартин Торп се качваше в спалния вагон на нощния влак за Глазгоу, Стърлинг и Пърт. Там щеше да направи връзка с влака за Дънди, където се намираше кантората на старата адвокатска фирма „Далглиш и Далглиш“. В куфарчето си Торп носеше документа, подписан от лейди Макалистър и приподписан от мисис Бартън, както и издадените от банка „Цвингли“ четири чека с единична себестойност 7 500 лири. С всеки от тях можеха да се купят 75 000 от акциите на лейди Макалистър в „Бормак“.

„Двайсет и четири часа“ — помисли си Торп и дръпна щорите на прозореца в спалното купе, за да закрие гледката на гъмжащия от хора перон на гара „Кингс Крос“. Двайсет и четири часа и всичко щеше да е приключило по живо по здраво. А след три седмици — нов директор на Съвета на компанията — послушна марионетка с кукловоди Торп и сър Джеймс Мансън. Той се настани удобно на леглото, подложи куфарчето под възглавницата си, наслади се на допира с него и се вторачи в тавана.

Същата вечер, във вторник, Шанън се регистрира в един хотел близо до катедралата „Мадьолен“ в самия център на парижкия Осми район. Бе принуден да се откаже от обичайното си убежище в Монмартр, защото там го знаеха като Карло Шанън, а сега използваше името Кийт Браун. Но „Плаца Сюрен“ също не беше лошо място. Наемникът се избръсна, изкъпа се и се приготви да излезе на вечеря. Преди час си запази маса в своето любимо заведение в този квартал — ресторант „Мазагран“. Мадам Мишел му обеща филе миньон, приготвено по негов вкус, със салата от марули и с бутилка „По дьо Ширубл“ за по-лесно преглъщане.