Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

По необясними причини командорът харесал плахия дребен французин и му намерил някаква работа в щаба. Така през цялото време Ламбер стоял настрана от бойното поле. Работата му се удавала, защото му предоставяла възможност да разкрие единствената си дарба — магьосническата способност да прави от нищо нещо. Умеел, както се казва, да накара и върбата да роди грозде. В щаба на всяко поделение има нужда от подобен човек. Той останал в Шести отряд почти цяла година. През май 1967 подушил приближаващите смутни времена. Шрам готвел бунта на своя Десети отряд срещу конгоанското правителство. Ламбер предвидил, а предвиждането му се оказало вярно, че Денар също ще бъде въвлечен в тази суматоха, и тогава всички, дори и щабните плъхове, ще усетят вкуса на боя. Преди да е станало късно, Бени побързал да се изнесе в обратна посока.

За негово учудване никой не му попречил.

Като се върнал във Франция, той започнал да си изгражда образ на наемник, а по-късно взел да се представя и за търговец на оръжие. Наемник той със сигурност не беше, но що се отнася до търговията с оръжие, от време на време успяваше да пробута на престъпния свят някой друг пистолет или сандък с пушки. Освен това се бе запознал с един дипломат, който беше готов срещу заплащане да го снабдява с доста прилични сертификати за краен потребител, изготвени на формуляри от чекмеджето на самия посланик и с официален печат на посолството. Преди осемнайсет месеца той сподели това в някакъв бар с един корсиканец на име Лангароти.

Ламбер доста се изненада, когато в петък вечер същият този корсиканец му се обади някъде от провинцията, за да му съобщи, че на другия ден или в неделя в дома му ще го потърси Кат Шанън. Той беше чувал за Шанън и знаеше за омразата на Шарл Ру към ирландския наемник. А неотдавна до ушите му достигна слухът, че Ру бил готов да плати на всеки, който го осведоми за евентуалното пристигане на ирландеца в Париж. След като размисли, Ламбер прие да се срещне с Шанън.

— Да, мисля, че мога да уредя този сертификат — каза той, когато Шанън му обясни какво иска. — Моят човек е все още в Париж. Даже доста често работим заедно с него.

Това беше лъжа, тъй като Бени много рядко работеше по някаква сделка, но в случая беше сигурен, че ще успее.

— Колко? — отсечено попита Шанън.

— Петнайсет хиляди франка — каза Бени Ламбер.

— Ташак ли си правиш? — реагира Шанън на френски.

Това беше една от многобройните фрази, които бе научил в Конго. Тя едва ли присъстваше и в най-добрия речник „Ларус“.

— Ще ти платя хиляда лири. Имай предвид, че тарифата е още по-ниска.

Ламбер изчисли, че сумата се равнява на малко повече от единайсет хиляди франка по обменния курс за деня.

— Дадено — каза той.

— И само да изпееш нещо, ще ти откъсна гръцмуня като на пиле — каза Шанън. — Всъщност не, ще хвана корсиканеца, а той ще започне много по-надолу.

— Нито дума, обещавам! — заяви Бени. — Даваш ми хиляда лири и след четири дни ще имаш документа. А аз съм пълен гроб.

Шанън остави на масата петстотин лири.

— Ще си получиш парите в стерлинги — каза той. — Половината сега, а другата половина, като ми дадеш документа.

Ламбер се приготви да протестира, но навреме разбра, че няма смисъл. Ирландецът не му вярваше.

— Ще те потърся тук в сряда — каза Шанън. — Даваш ми сертификата и прибираш другите петстотин.

Когато гостът му излезе, Бени Ламбер обмисли какво да предприеме. Накрая реши да уреди сертификата, да си вземе възнаграждението и едва тогава да се обади на Ру.

На следващата вечер Шанън отлетя за Африка със самолета в полунощ. Пристигна по изгрев слънце в понеделник сутринта.

Чакаше го дълъг път с кола. В таксито беше задушно, а двигателят боботеше ужасно. Наближаваше средата на сухия сезон и синьото небе се бе изпружило над палмовите плантации без нито един облак. На Шанън това му харесваше. Дори и след шестте безсънни часа в самолета той усещаше радостта от срещата си с Африка.

Тук се чувстваше много по-свойски, отколкото в градовете на Западна Европа. Близки му бяха звуците и миризмите, селяните, тръгнали на пазар, които се нижеха покрай пътя, жените, които вървяха в индианска нишка с непоколебимо стабилните кошове и вързопи на главата.

Във всяко село, през което минаваше колата, се бе разпрострял обичайният утринен пазар с разнебитените сергии, покрити с палмови клони. Селяните бъбреха и се пазаряха, продаваха и купуваха. Жените подреждаха сергиите, мъжете седяха на сянка и обсъждаха важни въпроси, от които само те отбираха, а голите черни дечица подскачаха из праха и се вряха в краката на родителите си.