Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

Ендийн разясни съвсем бавно клаузите на договора, служейки си с объркания език, на който двамата общуваха — смесица от елементарен френски и развален английски. Боби кимаше със сериозен вид. Очичките му, белязани с мрежа от разширени капиляри, упорито се взираха в договора. Ендийн подчерта, че Боби е длъжен да остане във вилата си и да не напуска околността през следващите два-три месеца. Обеща, че отново ще го посети някъде към края на този срок.

Англичанинът установи, че полковникът още разполага с валиден дипломатически зангарийски паспорт, останал му в наследство от едно посещение зад граница по поръчение на братовчеда на Кимба, който беше министър на отбраната на Зангаро.

Малко преди залез слънце той драсна в долната част на договора някакъв знак, който можеше да мине и за подпис. Всъщност подписът нямаше никакво значение. Едва след време Боби щеше да научи, че „Бормак“ го връща на власт, за да получи права върху рудодобива. Ендийн предполагаше, че ако подкупът бъде достатъчно голям, полковникът няма да се отметне.

На другата сутрин призори Ендийн вече летеше обратно към Париж и Лондон.

Срещата с Бени Ламбер се състоя според уговорката в хотела. Беше кратка и делова. Ламбер предаде един плик. Шанън го отвори, извади два еднакви листа, които носеха релефния знак на хартията, употребявана от посланика на Република Того във Франция.

Единият лист беше празен. Само в долната му част имаше подпис и печат на посолството. Другият беше официално писмо, в което авторът заявяваше, че е бил оторизиран от правителството на своята страна да използва услугите на… за контакти с правителството на… с цел покупка на оръжие, описано на приложената страница. Писмото завършваше с традиционното уверение, че оръжието е предназначено единствено за въоръжените сили на Република Того и няма да се преотстъпва или продава на друга страна. Този лист също беше заверен с подпис и държавния печат на републиката.

Шанън кимна. Той беше уверен, че Алън Бейкър ще успее да попълни своето име като оторизиран посредник и името на Федеративна република Югославия като продавач по такъв начин, че разликата с основния текст да не си личи. Той даде на Ламбер петстотинте лири, които му дължеше, и излезе от кафенето.

Като повечето слабохарактерни хора Ламбер беше нерешителен. Вече от три дни се канеше да позвъни на Шарл Ру и да му каже, че Шанън е в града и търси сертификат за краен потребител. Той знаеше, че френският наемник ще прояви голям интерес към новината, но не знаеше защо. Обясняваше си го с факта, че за Ру Париж и живеещите в него наемници са запазен периметър. Едва ли би му се понравило присъствието на чужденец, който идва да договаря оръжие или хора, без да включи Ру в играта като равностоен партньор или, още по-добре, като шеф на проекта. И през ум не би му минало, че никой няма да му повери нова операция, тъй като вече е опропастил доста начинания, прекалено често е приемал подкупи, които са проваляли цели проекти, и е изиграл твърде много наемници.

Но Ламбер се страхуваше от Ру и знаеше, че в един момент ще трябва да му каже. Едва не позвъни преди няколко часа, но се сети, че Шанън има да му дава още 500 лири. Да предупреди Ру при тези обстоятелства означаваше да загуби 500 лири, а французинът нямаше да му даде такава голяма сума само за едно сведение. Това, което Ламбер не знаеше, беше, че Ру е наел човек да убие ирландеца. От своята позиция на пълно неведение той изработи друг план.

Бени Ламбер не беше особено прозорлив, но сега усещаше, че е намерил идеалното решение. Щеше да прибере хиляда лири от Шанън, а после щеше да съобщи на Ру, че ирландецът го е търсил с молба да му намери сертификат и той е отказал. Имаше само една спънка. Бени беше чувал достатъчно неща за Шанън, за да се страхува и от него. Опасяваше се, че ако Ру потърси ирландеца непосредствено след срещата в хотела, Шанън ще се досети кой го е издал. Затова реши да изчака до сутринта.

Когато най-после се обади на Ру, беше станало късно. Ру телефонира незабавно в хотела, представи се с чуждо име и попита дали при тях е отседнал мистър Шанън. Администраторката отговори напълно достоверно, че човек с такова име не е регистриран в хотела.

Подложен на кръстосан разпит, шашардисаният Ламбер заяви, че не е ходил в хотела, а Шанън му е позвънил и му е казал в кой хотел се намира.

Малко след девет Анри Ален, човекът на Ру, се озова пред рецепцията на „Плаца Сюрен“ и установи, че единственият англичанин или ирландец, който предната нощ е преспал в хотела, отговаря по описание на Кат Шанън. Разбра също, че се е регистрирал под името Кийт Браун и че си е резервирал чрез рецепцията билет за експреса до Люксембург, който тръгва в девет часа. Научи и още нещо. Разказаха му за срещата, която мистър Браун е имал предния следобед във фоайето на хотела, и му описаха французина, с когото е разговарял. На обяд Ален докладва всичко на Ру.