Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

— Мосю Буше, моят съдружник и приятел навярно вече ви е казал, че името ми е Браун. Англичанин съм по рождение и представлявам група приятели, които биха желали да придобият известно количество бойни автомати. Мосю Вламенк ми спомена, че е в състояние да ме запознае с човек, който предлага подобна стока. Разбрах от него, че вие разполагате с 9-милиметрови шмайзери, произведени през войната, но неупотребявани. Разбрах също, че няма да е възможно да се получи разрешително за износ за вашата стока, но моите приятели са готови да поемат всички рискове в това отношение. Вярно ли изложих нещата?

Буше бавно кимна с глава. Просто не би могъл да кимне бързо.

— В състояние съм да ви доставя известно количество от тези автомати — каза той предпазливо. — Прав сте, че не може да се извади разрешително за износ. По тази причина самоличността на моите хора трябва да се запази в тайна. Всички разплащания ще трябва да се извършват в брой при гарантирана сигурност за моите хора.

„Лъже! — помисли си Шанън. — Няма никакви негови хора. Той е собственик на стоката и работи сам.“

Всъщност по време на войната, когато бил по-млад и по-строен, Буше участвал в белгийските СС-команди. Работел като готвач в поделението на СС в Намюр. Неговата изключителна, едва ли не маниакална привързаност към яденето определила избора му на професия. Преди войната на няколко пъти го уволнявали, защото прекалено често си топял в манджата. В условията на масов глад през войната той решил да си опита късмета в кухнята на белгийското СС-поделение — една от частите на СС, набирани сред населението на окупираните страни. В СС, разсъждавал младият Буше, поне хранят добре. Когато през 1944 германците се изтеглили от Намюр и се насочили на изток към границата, един от камионите с чисто нови шмайзери се развалил по пътя. Нямало време да го поправят и затова прехвърлили оръжието в един бункер наблизо и минирали входа. Буше бил свидетел на сцената. Години по-късно той се върнал, разчистил входа и прибрал всичките хиляда автомата.

Складирал ги в подземието на гаража на вилата си, завещана му от неговите родители, които починали през петдесетте. Буше на няколко пъти продавал големи партиди и „разтоварил“ арсенала си наполовина.

— Ако автоматите са в добро състояние, бих искал да купя сто бройки — каза Шанън. — Ще се разплатим естествено в брой, в каквато валута пожелаете. Готови сме да се съобразим с всички ваши разумни условия по предаването на товара. Ние също държим на сигурността.

— Що се отнася до състоянието им, господине, те са чисто нови. Още са с фабричната си смазка и са опаковани в пергаментова хартия. Дори печатите са си на място. Автоматите не са бутвани, откакто са излезли от завода. Въпреки че са стари, те си остават най-добрите автомати, произвеждани някога.

Шанън не се нуждаеше от лекции за качествата на 9-милиметровите шмайзери. Според него лично израелските „Узи“ бяха по-добри, но и доста тежки. Шмайзерите бяха далеч по-добри от автоматите „Стен“ и със сигурност на нивото на британските автомати „Стърлинг“. Мнението му за американските, съветските и китайските автомати не беше особено високо. Но да се намерят узи или стърлинги, при това чисто нови, бе почти невъзможно.

— Мога ли да погледна? — попита наемникът.

С тежко хъхрене в гърдите Буше придърпа върху коленете си черното куфарче, превъртя шифъра на ключалките и вдигна езичетата. После отвори капака, взе куфарчето в ръце и го протегна напред, без ни най-малък опит да се изправи.

Шанън стана, пресече стаята и пое куфарчето. Остави го на масичката край леглото и взе шмайзера.

Оръжието беше хубаво. Шанън прокара ръце по гладкия синкавочерен метал, хвана автомата за ръкохватката и усети лекотата му. Отвори сгъваемия приклад и прещрака няколко пъти затвора. После надникна в цевта. Вътре нямаше и следа от драскотина.

— Това е мостра — прохъхри Буше. — Затова съм му махнал фабричната смазка и съм го смазал съвсем леко. И другите са като него. Неупотребявани.

Шанън остави автомата в куфарчето.

— Зарежда се с 9-милиметрови патрони, които лесно се намират — допълни Буше.

— Да, знам, благодаря ви — каза Шанън. — А пълнителите? Те не се намират толкова лесно.

— Мога да ви доставя по пет на автомат.

— По пет ли? — попита Шанън с престорено учудване. — Трябват ни повече. Най-малко по десет.

Разговорът навлезе във фазата на пазарлъците. Шанън беше недоволен от броя на пълнителите, белгиецът заяви, че това е максималният брой, който може да осигури, без напълно да си изпразни складовете. Шанън предложи единична цена 75 долара при общ брой — 100 автомата. Буше настояваше, че може да слезе толкова ниско при сделка за 250 шмайзера и че за 100 — единичната цена е 125 долара. След два часа се спряха на 100 шмайзера по 100 долара. Уговориха се да се срещнат отново следващата сряда след смрачаване. Уточниха времето и мястото, а също и подробностите по предаването на стоката. Когато приключиха, Шанън предложи на Буше да се върне с колата на Вламенк, но дебелият търговец предпочете да извика такси до центъра на Брюксел. Той не можеше да е сигурен, че ирландецът, когото смяташе за член на ИРА, няма да го отмъкне на някое тихо местенце и да изтръгне от него адреса на тайния склад. Буше имаше право да се съмнява. На черния пазар за оръжие доверието е проява на излишна слабост.