Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

Шанън започна да изброява:

— Две хиляди за заплати, четири хиляди за лодки и двигатели, четири хиляди за автомати и над десет хиляди за патрони. Това прави двайсет хиляди. По-добре ми отпуснете трийсет, за да не ви търся отново другата седмица.

Ендийн поклати глава.

— Ще ви отпусна двайсет хиляди — каза той. — Винаги можете да ми се обадите, ако не ви стигнат. Между другото, ще ми се вече да видя в наличност тези стоки. За един месец похарчихте 50 000 лири.

— Няма как да ги видите — каза Шанън. — Още нищо не е купено. Нито мунициите, нито лодките и двигателите, нито минохвъргачките и базуките, нито автоматите. Тези сделки се извършват с авансови плащания в брой. Вече обясних това в първия си доклад до вашите съдружници.

Ендийн го изгледа смразяващо.

— Лошо ви се пише, ако тези пари отидат на вятъра — изстреля той.

Шанън присви очи и се вторачи в него.

— Не ме заплашвайте, Харис. Много хора са се опитвали и им е струвало доста скъпо. Между другото, кога ще получа парите за кораба?

Ендийн стана.

— Уведомете ме за името на кораба и от кого го купувате. Ще ви прехвърля сумата направо от моята швейцарска сметка.

— Както заповядате — каза Шанън.

Той вечеря сам и си легна рано. Неделята му оставаше свободна, но разбра, че Джули Мансън е заминала за къщата на родителите си в Глостършър. Преди да заспи, Шанън потъна в мислите си. Съставяше план за предстоящите седмици и се опитваше да си представи визуално атаката срещу двореца на зангарийския президент.

Неделното утро отиваше към средата си, когато Джули Мансън реши да позвъни в апартамента на новия си любовник и да провери дали си е вкъщи. Навън пролетният дъжд спускаше плътна пелена пред прозорците на глостършърската къща. Преди да дойде тук, Джули се надяваше, че ще може да оседлае красивия кон, който преди месец й подари баща й. Представяше си как препуска с него из парка на семейното имение. Но дъждът направи ездата немислима. Джули остана заточена вътре и трябваше да обикаля из старата къща, да слуша приказките на майка си за благотворителни базари и домове за сираци и да гледа през прозореца как дъждът се сипе над градината.

Баща й работеше в кабинета си, но преди няколко минути тя го видя да отива към конюшните да каже нещо на шофьора. Тъй като майка й беше близо до телефона в коридора, тя реши да използва деривата в кабинета.

Джули влезе в празната стая и вдигна слушалката на телефона до бюрото. В този момент погледът й се спря върху разхвърляните по плота листове хартия. Върху тях имаше една-единствена папка. Тя прочете заглавието и небрежно я отвори да види първата страница. На тази страница прочете едно име, което смрази кръвта й. Телефонът упорито продължаваше да писука в ухото й. Името беше Шанън.

Като всички малки момичета, и Джули я бяха спохождали разни фантазии. Както си лежеше примерно сред мрака на пансиона, тя се виждаше като героиня, която минава през опасности и премеждия, за да спаси любимия от ужасна участ и да завоюва неговата вечна и вярна любов. Но за разлика от другите момичета Джули така и не успя да порасне. Шанън твърде настойчиво я разпитваше за баща й и тя се бе вживяла в ролята на агент, който действа в името на любовта. Проблемът беше, че нещата, които знаеше за баща си, бяха или интимни (образът на любимото татенце), или съвсем безинтересни. От работата му нямаше никаква представа. И ето че сега, в това дъждовно неделно утро, съдбата й предлагаше шанс.

Джули прокара поглед по листа, но не разбра нищо. Редяха се цифри и сметки, отново се споменаваше името Шанън, имената на няколко банки и някакъв човек на име Кларънс. Не можа да стигне по-нататък. Някой натисна бравата на вратата.

Тя трепна, бързо остави папката на бюрото и започна да ломоти нещо в безответната слушалка. На вратата се показа баща й.

— Добре, Кристин. Страхотна идея, мила. Значи ще ти се обадя в понеделник. Чао! — изчурулика тя в слушалката и затвори.

Напрегнатото лице на баща й се отпусна, когато видя, че човекът в неговия кабинет е дъщеря му. Той пресече стаята и седна зад бюрото.

— Я да видим сега какво правиш тук — каза той с престорена строгост.

Вместо отговор тя обви изотзад нежните си ръце около врата му и го целуна по бузата.

— Просто исках да се обадя на една приятелка в Лондон, татенце — каза тя с тънкия си гласец на малко момиченце. — Мама обикаляше из коридора и затова дойдох тук.

— Хм. Имаш си телефон в твоята стая. Моля те да използваш него, когато се обаждаш на приятелите си.