Колин Форбис - Огнен кръст

Когато Дьо Форж му отговори, Леми гледаше навън през прозореца.

— Още една поръчка за Калмар? Ти решавай. А ние ще се справим, независимо колко ще отсъстваш.

В Парк Кресънт Туийд подреждаше листовете с информация, преди да определи екипите, заминаващи за Франция. Повечето от данните бяха в главата му, но — винаги педантичен — той разчиташе на написаното, в случай че пропусне някоя подробност. Погледна Моника. Беше късно през нощта.

— Интересува ме Бранд — Пола и Нюмън са го видели в Гренвил Грейндж. По-късно е участвал в сбиването в онази олдбъргска кръчма. Намери всичко, което можеш, за него. Предполагам, че е дясната ръка на Доулиш. Действай бързо.

— Трябва ви за вчера, разбира се — отвърна Пола.

— Или завчера…

Марлър паркира волвото си на завоя преди входа на фабриката на Доулиш. Обърна колата така, че фаровете сочеха пътя, по който бяха дошли — осигури бързото им измъкване в случай на опасност.

— Луната най-после се скри зад облаците — каза Нюмън, когато последва Марлър вън от колата. — Да се надяваме, че няма да се появи отново в най-неподходящия момент…

И двамата бяха въоръжени. В кобура на кръста Нюмън носеше „Смит енд Уесън“, калибър 38. Марлър разчиташе на своята „Армалайт“. Бяха увили около левите си ръце малки одеяла, на краката си носеха обувки с каучукови подметки. Тръгнаха бързо по пътя. На завоя спряха, ослушаха се и внимателно огледаха оградата на предприятието. Не чуха никакъв звук, нямаше и следа от пазачите и кучетата им.

— Не очакват да опитаме втори път — прошепна Нюмън.

— Да се надяваме… — сухо отвърна Марлър.

Приближиха се до жиците и отново спряха. Пак се ослушаха, вперили очи в тъмното. Тишината на нощната гора ги потискаше и изнервяше. Нюмън взе решението.

— Хайде да свършваме. Ти си пръв.

Марлър извади отвертка с дървена дръжка, отиде до портала, обърна се и извървя същото разстояние, както при предишното им идване. Пресегна се и притисна металния край на отвертката към кабелите, които се подаваха от една пластмасова бяла изолационна тръба. Освети го кратък блясък.

— Електрическата мрежа е извън строя. Да се надяваме, че не съм задействал алармената — каза той и застана зад Нюмън.

— Скоро ще разберем. Да не им оставяме време да реагират…

Под одеялата всеки носеше малка метална сгъваема стълба. Нюмън извади своята, разгъна я и я подпря на оградата. Крайната стъпенка, която опираше в жиците, беше изолирана с каучук. Марлър се изкачи нагоре, пресегна се и метна одеялото на Нюмън върху горната част на мрежата. Прехвърли се и скочи от другата страна. Вече вътре, той бързо разпъна своята стълба и я изправи до оградата. Така нямаше да се бавят на връщане. Изкачи се обратно и метна одеялото си върху това на Нюмън.

Партньорът му бе по-тежък от стройния Марлър. След секунди Нюмън се изправи до него. И двамата се намираха на територията на противника.

— Внимавай къде стъпваш — предупреди Нюмън. — Аз ще водя. Имам обаче някакво странно чувство. Отсъствието на патрулите не е нормално…

Част от съзнанието му се върна назад през годините. Спомни си ученията в базата на SAS, когато трябваше да напише статия за легендарните елитни бойци. Тогава успя да завърши курса, макар и не лесно. Сега отново чуваше гласа на мъжа, който водеше обучението им — така и не разбра името му, всички се обръщаха към него със „Сардж“, сержанта. Той им обясняваше: „Когато влизате в охранявана зона, никога не забравяйте, че земята, по която стъпвате, може да се окаже най-опасна…“

Закрил с длан светлината от джобното фенерче, Нюмън внимателно оглеждаше почвата преди всяка крачка. Зад него Марлър, известен с това, че винаги разчита само на себе си, послушно поставяше крака си на мястото, от което Нюмън току-що бе вдигнал своя. Влажна, мека почва, от която на места се показваха неголеми камъни. Напредваха бавно и мъчително. Марлър искаше да изкрещи: „За Бога, движи се по-бързо!“, но държеше устата си затворена, въздържан от бавните и методични стъпки на Нюмън.

Марлър често вдигаше глава и обхождаше с поглед дивата пустош наоколо — дива, ако не се смятаха бетонните сгради, които приличаха на бункери. Всичко тънеше в мрак. Никакво движение, никакъв звук. Острата тишина беше тайнствена, тревожна. Намираха се на десетина метра от първата, подобна на морга, сграда. Прозорците й гледаха в мрака като черните лещи на огромен бинокъл. Дали ги наблюдаваха? Дали първият знак, че са попаднали в капан, щеше да бъде дъжд от куршуми?