Колин Форбис - Огнен кръст

— Значи мога да посетя отново Олдбърг — отдъхна си Пола.

Беше късен следобед, декемврийски следобед, когато Пола застана до прозореца на спалнята в хотел „Браднъл“ в Олдбърг. Валма от сиви облаци нахлуваха от североизток. Прииждаха огромни вълни, разбиваха се в стената на брега и хвърляха пяната си чак до прозореца й. Бе малко по-студено от деня на отчаяното бягство през блатата с Карин, но атмосферата си оставаше същата. Беше време да излезе за разходката си, преди да се е стъмнило съвсем.

Прегледа съдържанието на чантата, стегна колана на шлифера, уви шал около главата си и излезе от стаята. Долу нямаше никой. Усмихна се на момичето на рецепцията, изтича по стълбите към входа, сви наляво и се запъти към настръхналите от студа блата.

Пресече пустия обществен паркинг и обувките й застъргаха по чакъла на пътя, водещ към бреговите укрепления. Все още работеха по тях. В момента на обекта нямаше никой — строителите си бяха отишли вкъщи. Мина покрай постройката за лодки на яхтклуба „Слодън“ и зави надолу по стръмната тревясала пътечка към блатата.

Светлината чезнеше по-бързо, отколкото бе очаквала. Хвана се, че мисли за Калмар, звяра, удушил злощастната Карин. Струваше й се, че е станало преди сто години. Земята беше по-мека от последния път, когато бе предприела същата разходка. Стигна там, където пътеката се разклоняваше: наляво — обратно към пътя, и надясно — по стръмното към дигата, от която се виждаше пристанът за яхтите.

Пола пое надясно и тръгна по тясната криволичеща пътека, която следваше ръба на дигата. Започваше приливът. Вълните нахлуваха нагоре по тесния канал, който тръгваше от морето тридесет километра по на юг и вървеше успоредно на брега, чак дотук. Тогава чу стъпките. Тежки, уверени, те бързо я застигаха.

Туийд паркира форда до стената на хотела. Изскочи, заключи колата и хукна към входа. Насред стълбите се спъна и силно изруга. Продължи да ги изкачва, влачейки се нагоре по парапета, когато момичето се появи на рецепцията:

— Има ли ви нещо, сър? О, мистър Туийд, това сте вие.

— Изкълчих си проклетия глезен. Извинете. В хотела ли е мис Пола Грей?

— Току-що излезе — тръгна на разходка из блатата.

— Не сама, надявам се?

— Нямаше никой с нея.

Откъм бара се появи Виктор Роузуотър. Погледна Туийд, когато той рухна в едно кресло с изпружен десен крак и странно извит глезен.

— Какво става? — запита Роузуотър. — Пола се обади в апартамента ми в града да каже, че идва тук. Пита ме дали бих искал да й правя компания.

— И защо не й правите?

— Защото не знаех, че е пристигнала. Чаках я в бара.

— Робърт Нюмън няма ли го? — попита Туийд момичето. Изглеждаше раздразнителен. — Каза ми, че идва насам.

— Пристигна по-рано, сър. Канеше се да отскочи до „Гренвил Грейндж“.

— О, не! — Туийд погледна към Роузуотър. — Той е убеден, че Калмар се е върнал в Олдбърг. Трябва да е отишъл в имението, за да се позанимае с Бранд. Ще види обаче, че Бранд го няма.

— Това пък откъде му хрумна на Нюмън?

— Майор Леми и Бранд са тук, в Олдбърг. А сега Пола е тръгнала да се шляе из тези блата. Много ме притеснява. Сама. Те е в голяма опасност. И всичко, което мога да направя в момента, е да излазя няколко крачки.

— Ще отида да я намеря — каза Роузуотър и снижи глас. — Взел съм служебния си револвер.

— Тогава защо губите време, по дяволите!? — Туийд погледна момичето. — Можете ли да кажете кога излезе Пола Грей?

— Преди около петнадесет минути.

— Тръгвам да я догоня. Вие се грижете за глезена си.

Преди Туийд да успее да отговори, капитанът беше изхвърчал по стълбите, загърнат в шлифера си.

— Тя наистина ли е в опасност? — попита момичето. — Сещам се за това, което се случи преди време в блатата…

— И аз. Моля се на Бога Роузуотър да стигне навреме.

Пола можеше да чуе плисъка на прииждащата към дигата вода. Прииждаше като след порой. Яхтите, привързани за буйовете, се поклащаха от прилива и мачтите им се люлееха напред-назад. Обърна се веднага, щом чу стъпките. Беше Виктор Роузуотър.

— Слава богу, че си ти. Чудех се кой ли може да бъде. Чувствах, че трябва да дойда и да погледна за последно мястото, където е умряла Карин. Нещо като поклонение, както казах в Париж.

Роузуотър сплете пръстите на ръцете си, пъхнати в ръкавици. Той погледна към кея, където една яхта, покрита със синя мушама за през зимата, се приближаваше бързо, носена от прилива. Явно се бе освободила от буя и сега плуваше през тръстиките близо до дигата.