Колин Форбис - Огнен кръст

„Ураган“ представляваше много голяма моторна яхта. Беше закотвена извън пристанището на Аркашон при устието на един поток, а откъм сушата бе скрит от борова горичка.

Туийд слезе от реното, което Нюмън паркира сред боровете, и настоя да проучи сам наглед пустия кораб. Изкачи се внимателно по трапа и стъпи на борда. Водата все още бе спокойна. Малки вълнички едва браздяха повърхността й, но от океана се задаваха на стада ниски черни облаци.

Кабината с щурвала на „Ураган“ беше наблизо до носа. Стълба водеше от палубата към салона. Първият знак, че Туийд не е сам на кораба, дойде, когато влезе в просторното помещение с дълга маса в средата. Твърд предмет притисна гърба му. Дуло на пистолет. Туийд застана съвсем неподвижен.

— Пиер? — попита той.

— Кой си ти, по дяволите?! — отвърна рязко груб глас.

Туийд вдигна сгънатото препоръчително писмо, дадено му от Лазал. Една ръка го пое през рамото му. Оръжието продължаваше да стои опряно в гърба му. Невидимият отново проговори:

— Стой мирен, докато те претърся.

— Няма нужда. Рядко нося оръжие.

Говореха на френски. Една ръка професионално опипа тялото му. Туийд усети пистолета да се отделя от гърба му и бавно се извърна. Гледаше го добре сложен двуметров мъж на около тридесет години, светлокос, с присмехулни очи. Беше облечен в шлифер със синя карфица на ревера.

— Очаквах ви — поздрави той Туийд. — Съжалявам, че не бях много любезен. Хората на Дьо Форж са навсякъде. Е, вече сте тук, аз ще вървя. Имам много работа. Колко сте в реното?

— Петима мъже и две жени, без мен.

— Тук ще се чувствате добре. В спалното отделение има удобни койки. Яхтата разполага и с добре оборудвана кухня, много храна и напитки.

— Преди да тръгнете, може ли чаша вода? — Туийд изпитваше ужас от кораби и море. Всичко непрекъснато и непредвидимо се клатеше. Дори вътре в пристанището нямаше вяра на яхтата — тук също се усещаха приливите и отливите на океана. Извади от джоба си таблетка против морска болест и я преглътна с донесената вода. По-добре да е сигурен, отколкото после да съжалява…

Пет минути по-късно Пиер си тръгна. Хората на Туийд бързо се качиха на борда и се настаниха. Пола предложи на Изабел долната койка в края на спалното отделение, но французойката настоя да вземе горната. Двете заедно отидоха в кухнята и прегледаха хранителните запаси и домакинските уреди. Нюмън забеляза, че се разбират отлично. После Туийд ги събра в салона, помоли Нийлд да пази отвън, а останалите прикани да седнат около дългата маса. Настани се така, че да може да вижда всички и ги погледна сериозно.

— Ето новите правила. Първо — никой да не напуска кораба без мое разрешение. Второ — ще дежурим на палубата на смени…

— Което важи и за нас — казаха в хор Пола и Изабел. Туийд ги изгледа.

— Ще реша това после. Лазал ще дойде малко преди свечеряване, за да ме заведе някъде. Нюмън ще дойде с мен. Докато ни няма, ще ме замества Егон Щал. И трето — ще се храним в определени часове.

— Трябва да ги знаем предварително — обади се Изабел.

— Наистина, ако ще готвим — съгласи се и Пола.

— Защо ни събрахте тук? — попита Нюмън.

— Защото вече е време да контролирам изцяло нещата. Апартаментът на Изабел беше използван достатъчно дълго.

— Само това ли са причините? — запита Щал.

С този въпрос германецът оправда още веднъж мнението на Туийд, че е проницателен, способен и надежден човек. Такъв и би трябвало да бъде, за да оцелее толкова дълго в Бордо. Преди Туийд да успее да отговори, Нюмън зададе на Щал въпроса, който го интересуваше отдавна:

— Как, за бога, проникна в щаба на Дьо Форж?

— Лесно — засмя се чаровно Щал. — Влязох с камиона, който караше всеки ден хляб на офицерите. Скрих се в дъното на каросерията, без шофьорът да ме усети. Докато установя къде зарежда, мина доста време, но това е без значение. Измъкнах се от камиона, докато разтоварваше. Преди това в Бордо бях преджобил един фалшив агент на DST, който пък проверяваше документите ми. Взех му служебната карта.

— Къде се научи да „преджобваш“? — попита Пола.

— О, с това навлязох в живота.

На Пола й трябваше малко време, за да разбере, че се шегува. Той я потупа по ръката и продължи:

— Зад една от бараките ме спря сержант. Показах му картата от DST, ударих го, омотах го с въже и го набутах в голяма кофа за боклук, която ми се видя подходяща. После чаках дълго край кабинета на Дьо Форж. Щом той изхвърча навън, аз влязох вътре. Останалото вече ви казах.