Винс Флин - Орион

— Да, да, винаги има нещо — махна с ръка Райли. — Трябва да отида до Белия дом. Ще ти се обадя по-късно.

Рап я последва до вратата.

— Не ми се сърдиш, нали?

— Не — отвърна Анна. — Наистина трябва да вървя на работа, а ти — тя хвана брадичката му — трябва да се приготвиш за срещата. — Целуна го по устните. — Няма да е толкова лошо. Опитай се да отидеш там с открито съзнание. А сега вече трябва да вървя. Обади ми се и ми кажи как е минало.

— Освен ако нямаш достъп до осигурения срещу подслушване телефон на президента, ще трябва да изчакаме до довечера, за да обсъдим новото предложение за работа, което ще ми направят.

— Прав си. Винаги забравям какви параноици са твоите хора.

— Само защото се държиш като параноик…

Райли слизаше от верандата. Без да се обръща, тя извика:

— Да, знам… Знам… само защото се държиш като параноик, не означава, че не те следят.

Рап се усмихна доволно, докато гледаше как Анна отваря колата. Шърли подскачаше наоколо.

— Обичам те — извика Рап.

— Аз също те обичам. Само си облечи нещо, преди да са те видели съседите.

Белият дом, понеделник сутринта

Слънцето грееше ярко през прозорците на Западното крило. Сивото небе се беше прояснило. В момента се провеждаше фотосеанс за медиите. Помощниците на президента бяха подготвили всичко необходимо, а стопанинът на Белия дом се беше съгласил да участва без недоволство, но и без голямо желание. Това беше част от работата му и той се беше научил да го търпи. Фотоапаратите го следваха навсякъде като сянката му и човек с неговото положение не можеше да стори нищо, за да го избегне. Президентът Робърт Ксавиер Хейс беше седнал в кожения си стол в средата на дълга маса, с гръб към прозорците. Столът му беше по-висок от останалите, в случай че някой забрави кой е най-важният човек в залата.

Отдясно на президента беше сенатор Мьолер, демократ и високопоставен член в Сенатската работна комисия по разузнаването. До него седеше председателят на Обединеното командване на Въоръжените сили генерал Флъд. Отляво на Хейс бяха сенатор Кларк, председателят на Сенатската работна комисия по разузнаването, и съветникът на президента по националната сигурност Майкъл Хейк. Помощници и членове на кабинета заемаха останалите столове. Двама фотографи от пресслужбата на Белия дом бясно щракаха с фотоапаратите. В същото време оператор от един тв канал снимаше срещата с видеокамера. Двама репортери надлежно чакаха прессекретарят на Белия дом да им кимне, за да започнат да задават въпросите си. Те бяха информирани накратко за целта на срещата и им бяха казали какво е разрешено и какво не.

Президентът Хейс, умерен демократ от Кълъмбъс, Охайо, познаваше двамата мъже от двете си страни добре от съвместните им години в Сената. Той си приказваше свободно с тях и дори пусна няколко шеги, докато фотоапаратите и камерите бяха насочени към другите участници в срещата. Във Вашингтон подобни мероприятия се наричаха „обяснения в любов“: двете страни се събираха, оставяха настрана различията си и вършеха полезна работа.

Президентът Хейс беше красив мъж. Малко над метър и осемдесет, той имаше къса кестенява коса, вече прошарена. Хейс поддържаше стройната си фигура на бягаща пътечка или на велоергометъра по половин час четири-пет дни в седмицата. Спортуваше рано сутрин, тъй като това бе единственото му свободно време.

Хейс погледна часовника си и кимна на прессекретаря, което означаваше, че е време да започнат с въпросите.

Понеже пространството беше ограничено, не беше възможно всички акредитирани към Белия дом журналисти да присъстват на пресконференцията. Вместо това репортерите и фотографите се редуваха на различните събития и после си разменяха събрания материал. Тази сутрин късметът се усмихна на Анна Райли. Кореспондентката на Ен Би Си от Белия дом натисна копчето за запис на диктофона и се усмихна на Хейс.

— Добро утро, господин президент. Ще се проведе ли във Вашингтон официална траурна церемония, за да се почете директорът Стансфийлд?

— Не. Директорът Стансфийлд бе категоричен, преди да си отиде, че държи на неофициално погребение в Южна Дакота. ЦРУ планира да му издигне монумент в Ленгли, а аз ще се погрижа името му да бъде изсечено в Арлингтън в чест на службата му по време на Втората световна война.

— Стигнахте ли до някакво решение кой ще го наследи в ЦРУ?

— В интерес на истината, да. Стигнахме до пословичното единодушно мнение. — Хейс се засмя; останалите последваха примера му. — Решихме, че един човек е най-подходящ да поеме поста на директор на Централното разузнаване. — Президентът погледна отляво и продължи: — Ханк, ще ми окажеш ли честта?