Винс Флин - Самотният играч

Камерън се напрегна, когато вратата на имението се отвори. Вдигна бинокъла пред очите си и го настрои. Въздъхна от облекчение, когато видя как Бет Дженсън излезе от сградата, изтича по стълбите надолу и влезе в колата. Когато аудито потегли с пълна газ, Камерън огледа вратата да не би някой да я е проследил. Колата се насочи към изхода. Щом наближи портата, шофьорът натисна клаксона и пусна фаровете. Преди колата да спре напълно, портата се отвори. Аудито излезе на пътя. Камерън кимна одобрително и отново насочи поглед към сградата. Наблюдава я няколко минути, като търсеше признаци, че убийците са били чути или видени. Такива нямаше.

Доволен от резултатите, Камерън пъхна бинокъла в джоба си и си запроправя път между клоните и храстите. Няколко секунди по-късно излезе на една от пътеките и тръгна към черния път. За разлика от предната нощ, сега той беше единственият в гората.

На косъм беше. Замалко да се провали. Егоизмът и самоувереността надвиха и той реши да издебне Рап. Уменията му в гората бяха аматьорски в сравнение с рутината, която Рап притежаваше. Дори не можа да се доближи до него. Беше го следвал с очила за нощно виждане, но тъкмо когато започна да скъсява дистанцията, Железния спря и изчезна сред дърветата. Камерън стоя замръзнал на място повече от двайсет минути от страх, че Рап ще го нападне в гръб. За първи път от години насам усети паниката да го сграбчва за гърлото.

На Камерън му се искаше да застане срещу Рап в градска среда. Беше убеден, че щеше да има предимство пред противника по оживените улици на Вашингтон, по които се беше упражнявал в шпионския занаят. Щеше да е истинско удоволствие да дебне и преследва Рап във Вашингтон. Камерън се усмихна и поклати глава — доволен, че мисията завърши с успех, и малко разочарован, че никога повече няма да усети тръпката от хайката за Железния.

Щом стигна до черния път, Камерън сви от пътеката и отиде при превозното си средство. Под камуфлажна мрежа беше скрит мотоциклет БМВ К 1200 ЛТ. Камерън сгъна мрежата и я прибра в багажника на мотоциклета. После изкара машината на пътеката, сложи си каска и стартира двигателя. Мощният фар освети пътеката пред него. Мотоциклетът ревна, той се метна на него и включи на скорост. Подкара към черния път и се насочи към хижата — в противоположна посока на тази, в която в момента се движеха семейство Дженсън. Ако всичко минеше по план, щеше да ги види на самолетната писта след двайсет минути. Мисията беше успешна.

Клепачите му потрепериха и се отвориха. Опита да фокусира замъгленото си зрение. Сетивата му бавно се пробуждаха. Едно по едно. Първо се върна обонянието му. Мирисът на изгорял барут изпълни ноздрите му. После дойде шум, подобен на тупкане. Не можеше да определи откъде. Стонът, който издаде, премина в ръмжене. Рап опита да помръдне, но болката беше нетърпима — и в главата, и в гърдите.

Легнал по гръб, той се загледа в тавана и пробва да установи къде се намира и какво се е случило с него. Остротата на зрението му се върна и тогава си спомни. Първата му реакция беше да се опита да седне. Успя да повдигне главата си от пода, но остра болка прониза гърдите му и той се отказа. Погледна отново към тавана и опипа с ръка гърдите си под тежкото кожено палто. Извади ръката в ръкавица и я огледа. Кожата беше суха — нямаше кръв. Насили се да превъзмогне болката и се обърна на лявата си страна. После се подпря на коляно и огледа стаята.

„Проклета кучка“, промърмори. Главата му тежеше, но спомените му започнаха да се прожектират в съзнанието му. Прокара пръсти по палтото и напипа двата сплескани куршума, от които го беше предпазил кевларът. Припомни си как го попитаха дали носи защитна жилетка. Тогава му се стори необичаен начинът, по който зададоха въпроса. Сега вече знаеше защо. „Слава Богу, поне не стреля в главата ми“, каза си тъжно.

Беше пуснал хронометъра на часовника си, когато влязоха в имението. Сега го погледна, за да види колко време е минало оттогава. Не му се вярваше, че е бил в безсъзнание почти четири минути. Обзе го нова тревога, когато видя другите тела. Понечи да стане. Трябваше да се подпре с ръка на бюрото, за да не падне. Когато се изправи и запази равновесие, опипа с ръка тила си. Кожената ръкавица се обагри с кръв. На пода, където беше лежал, също имаше петно от кръв с размер на поднос. Рап изруга и се огледа. Ако ситуацията не се влошеше повече, трябваше да почисти кръвта. Да я остави по пода, беше по-лошо от хиляди отпечатъци от пръсти. Разбираше, че трябва да изчезне, и то веднага. Имаше много въпроси без отговори, но те щяха да почакат. Сега на преден план беше оцеляването.