Винс Флин - Мръсни афери

— Ще има ли някакъв проблем да пуснат катерите „Марк 5“ в подобни условия?

— Не, мога да обърна кораба срещу вятъра и няма да имаме проблеми.

— Какво мислиш? — обърна се Коулман към Рап. — Ако акцията мине успешно, ще накараме капитана да изпрати катерите и да ни чакат на брега. Ще ни трябва поне един час да стигнем дотам. Това време трябва да е предостатъчно катерите да доплават и да ни приберат.

— А ако срещнем съпротива или те съобщят на своите — добави Рап, — ще извикаме хеликоптерите да ни евакуират.

— Точно така.

Рап се обърна към Джаксън:

— Ти какво мислиш?

— Харесва ми. Дава ни възможност за маневриране.

— Добре тогава. — Коулман отново се обади на Форестър: — Капитане, ето какво ще направим.

Докато Коулман обясняваше на Форестър детайлите, Рап се възползва от случая да обсъди нещо много важно с Джаксън. Не беше мислил много по този въпрос, докато не огледа по-добре вражеския лагер. Но сега, когато стана ясно, че ще им трябва повече време, за да се изтеглят от острова, този проблем трябваше да бъде решен оптимално.

Рап погледна младия тюлен право в очите.

— Лейтенант, участвал ли си досега в истински бой?

Джаксън се поколеба.

— Не — призна си накрая.

— Няма нищо. Всеки започва някога. Колко души от твоите са видели истинско сражение?

Джаксън отново се поколеба.

— Пет от двайсет и трима.

Рап се надяваше да не чува подобен отговор.

Мислено започна да разполага хората като фигури на шахматна дъска. Опитът на Хакет беше прекалено ценен, за да го слага в групата за прикритие. Точната му стрелба щеше да е необходима при освобождаването на заложниците. По същата причина беше добре и Коулман да е с него. Единственият проблем беше, че Коулман трябваше да командва отстрани, за да наблюдава картината в пълнота.

Коулман свърши разговора си с капитана по радиостанцията и Рап му каза какво го притеснява. Първо обаче Коулман поиска от Джаксън да събере хората си за последен инструктаж. Младият лейтенант отиде да изпълни заповедта.

— Не е участвал изобщо в бойни действия — каза Рап.

— Това не ме изненадва.

— Ще ми трябват опитни бойци, за да прочистим терена, когато освободим заложниците.

— Да, знам. Без пленници. Ще гледам да го втълпя на Джаксън и командирите на групи. Повярвай ми, той е още зелен, но знае как да се справи.

— Да знаеш, е едно, но докато не изстреляш първия си куршум по жив човек… — Рап се намръщи. — По-добре ще е, ако спестим на момчето кошмари, които да го мъчат до края на живота му.

Коулман се съгласи.

— Не се притеснявай. Аз ще се погрижа.

Джаксън се върна с хората си. Когато всички се събраха, Коулман и Джаксън започнаха инструктажа за отделните фази на мисията. Малцина зададоха въпроси. Командосите бяха репетирали многократно подобни акции преди.

Изброени бяха непредвидените обстоятелства и вариантите за действие.

Коулман изрично подчерта, че това не е обикновена операция за спасяване на заложници. Обясни на бойците, че ако искат да се върнат на кораба, ще трябва да унищожават безпощадно врага. Те бяха по-малобройната сила и помощ нямаше да дойде отникъде. Мъжете бяха чували подобни приказки и преди от инструкторите си, но за повечето от тях сега беше дошъл моментът да покажат на какво са ги научили.

— И помнете! — завърши инструктажа Коулман. — Двойни изстрели и непрекъснато движение.

Разпредели мъжете в групи и им посочи местата, от които ще атакуват. Веднага след това издаде заповед за тръгване. Рап поведе средната група. Пълзешком те слязоха в ниското, към поточето. Преди дъжда то можеше да бъде прекрачено. Сега обаче се беше превърнало в дълбока до кръста река.

Въпреки шумовото прикритие на дъждовните капки, плющящи по листата на дърветата, командосите се придвижваха много внимателно. Почвата беше станала толкова хлъзгава, че командирите заповядаха на всички да пълзят. Не можеха да си позволят някой да се спъне и да се изтъркаля надолу. Зад Рап беше лейтенант Джаксън и десет от неговите тюлени. Останалите дванайсетима, които не бяха включени в групата за прикритие, заобикаляха лагера откъм фланга. Ръководейки се от разузнавателната информация, подадена от Уикър, Коулман изпрати шестима на западния край на лагера и още шестима — на източния. Двете групи трябваше да наблюдават главните пътеки, които водеха към селото. После, когато получеха заповед, трябваше да нападнат четирите навеса.

Всичките двайсет и девет щурмоваци знаеха всяка подробност от операцията. Това беше много важно, за да могат да изпълнят задачата на другаря си, ако той загине, но и за да са наясно къде ще бъде всеки един от тях по време на боя. При толкова силна огнева мощ, концентрирана върху толкова малко място, мъжете трябваше да знаят маршрутите на всички групи, за да не се изпозастрелят.