Винс Флин - Мръсни афери

Принцът кимна с разбиране.

— Тогава — щом свършиш. Един вид подарък.

Дейвид благодарно се усмихна, но не изрази на глас мисълта си — че предпочита сам да се грижи за това.

— Има нещо, което може да направите за мен.

— То свързано ли е с пари? — попита бързо Омар.

— Разбира се. Знаете, че ги даваме на нашите арабски братя. Докато им се плаща, те са доволни.

— Ами каузата? — сряза го принцът. — Тя не е ли достатъчна?

— За някои — да. За самоубийците и истински вярващите, но те не са от този тип хора, с които искаме да работим. Както вече ви казах, трябват ни професионалисти, а не мъже, които мечтаят да се самовзривят.

— Но нали каза, че камикадзетата са част от плана.

— Така е — отвърна, леко раздразнен, Дейвид. — Но те ще действат като стадо, подплашено от пожар. Ще се ръководят от яростта, не от моите заповеди.

Омар се замисли.

— Колко още ти трябват? — отрони след малко.

Дейвид вдигна длани с разперени пръсти.

— Десет милиона! — изсумтя принцът и размаха показалец. — Не ставаш ли прекалено алчен?

За принц Омар, един от стоте най-богати хора в света, десет милиона бяха като да даде милостиня, но това беше най-голямата сума, искана от Дейвид досега.

— Принце мой, вие сте човек, който разбира стойността на нещата. Моите услуги не са евтини, а това, с което се занимаваме, ще промени хода на историята за моя народ и за вас.

— Пет милиона.

Дейвид се изправи и се премести до принца на канапето. С периферното си зрение забеляза, че Чън се приближава до тях.

— Принц Омар, кое е онова нещо, от което бихте изпитали най-голямо удоволствие? — прошепна палестинецът.

При този въпрос очите на принца светнаха; Дейвид знаеше, че списъкът е доста дълъг.

— Мой принце, назовете първото, което ви дойде наум. Каква е целта на нашите действия?

Омар се усмихна, погледът му се изпълни с омраза и сласт.

— Да разрушим Израел.

— Точно така, принце. Десет милиона долара за вас са нищо, а в замяна ще получите място на първия ред, за да гледате самоунищожаването на ционистката държава.

Омар сграбчи дланта на Дейвид и я стисна.

— Половината сега и половината, след като свършиш. Кажи на Девон къде искаш да преведе парите. А сега тръгвай и ме дари с подаръка, който чакам цял живот.

Среброкосият мъж беше забол нос в европейското издание на лондонския „Таймс“. Лек бриз подухваше над водата, чайки си играеха в небето, а платната на лодката се издуваха от вятъра. По всичко личеше, че Алън Чърч се наслаждава на почивката. Външното впечатление обаче понякога лъже. Седемдесет и една годишният британец винаги създаваше у хората подходящо — или измамно, в зависимост от гледната точка — впечатление.

Алън беше механик-инженер по образование, но и това не беше цялата истина. Като млад бе работил за голяма британска енергийна корпорация, но и това не беше цялата истина. Тогава пътуваше до най-малките и бедни страни в света. През тези две десетилетия Алън можеше да бъде открит винаги там, където нещата загрубяваха, обикновено в държави, където властта преминаваше от една управляваща върхушка към друга не по най-мирния начин. Повечето от онези идилични дни, както той ги наричаше саркастично сега, протекоха в Африка.

В интерес на истината времето, прекарано на Черния континент, бе всичко друго, но не и идилично. Беше обиран, прострелван, отвличан, два пъти боледува от малария. След това силните от Лондон решиха, че е време Алън да се заеме с нова професия — международните финанси. Беше проливал кръвта си и бе работил неуморно за короната, или по-точно — за Тайната служба на Нейно величество, в продължение на почти две десетилетия. Назначиха го, без да се явява на интервю за работа, в една от най-престижните британски банки. Там той се и пенсионира, като до последно наблюдаваше приходите и разходите на кралския двор на Саудитска Арабия.

Официално, или неофициално, пак в зависимост от кой ъгъл се погледне, Алън Чърч никога не беше работил за МИ 6. Ако някой го попиташе бил ли е разузнавач, той щеше да се засмее от сърце и да заразправя истории за жени — шпиони, с които е имал връзки. Хората, които го познаваха, а те не бяха много, знаеха, че всичко, казано от Алън Чърч, съдържа частица истина, но не и цялата.

Разположил се на палубата на своята платноходка, закотвена край брега на Ривиерата, Алън изглеждаше като пенсиониран господин, който се наслаждава на прекрасното утро с вестник в ръка. Но ако човек се вгледаше внимателно, щеше да забележи радара, монтиран на върха на мачтата, и странната по форма антена до него. А пък и Алън изобщо не четеше вестника.