Реймънд Фийст - Магьосник

— Приливът! — извика Томас. — Скоро ще надигне това, което е останало, и ще го блъсне в скалите. Всичко ще се загуби.

— Да огледаме — изрева в отговор Пъг. — Можем да се опитаме да изхвърлим на издатината всичко, което ни се стори, че си заслужава да се спаси.

Томас кимна и момчетата се заловиха да претърсят палубата. Пъг се постара да заобиколи телата колкото се може по-отдалече. По цялата палуба лежаха пръснати чудновати парчетии, които само го объркаха. Много трудно беше да се прецени кое си струва да се спаси и кое не. Най-отзад се виждаха разнебитени перила от двете страни на някаква стълба към онова, което беше останало от главната палуба — около шест стъпки дъсчен под, все още стърчащ над водата. Пъг беше сигурен, че под водата са останали не повече от още няколко стъпки, иначе корабът щеше да стърчи по-високо над скалите. Задницата на кораба трябваше вече да е отнесена от прилива.

Пъг легна на пода и провеси глава над ръба. Забеляза някаква врата вдясно от стълбата. Извика на Томас да дойде при него и се спусна предпазливо по стълбата. Долната палуба се огъваше, подпорните й греди бяха хлътнали навътре. Той се хвана здраво за перилото. Миг по-късно Томас се озова до него, заобиколи го и се приближи до вратата. Тя висеше полуоткрехната и той се промуши през процепа. Пъг го последва. В каютата беше тъмно, тъй като светлина проникваше през единственото отверстие на преградната стена до вратата. В сумрака успяха да видят скъпи тъкани и изпотрошени останки от маса. В ъгъла лежеше преобърнато подобие на койка или ниско легло. Виждаха се и няколко сандъчета, чието съдържание се търкаляше безразборно по пода, сякаш разхвърляно от нечия огромна ръка.

Томас се опита да порови из бъркотията, но не се натъкна на нищо, което да му се стори важно или ценно. Намери някаква малка купа с необичайна форма, изрисувана с лъскави яркоцветни фигури, и я пъхна под туниката си.

Пъг стоеше тихо, защото нещо в кабината бе привлякло вниманието му. Някакво странно и тревожно чувство го беше обзело още щом пристъпиха вътре.

Развалината се килна и Томас залитна, хвана се за един от сандъците и изтърва меча.

— Корабът се надига. По-добре да се махаме!

Пъг не му отговори, съсредоточил цялото си внимание върху странните си усещания. Томас го сграбчи за ръката.

— Хайде! Корабът ще се разбие всеки момент.

Пъг дръпна ръката си.

— Почакай. Тук има нещо… — Гласът му заглъхна. Той рязко прекоси разхвърляната кабина и издърпа едно от чекмеджетата на скрина в дъното. Беше празно. Отвори друго, после трето. Нещото, което търсеше, се оказа вътре — навит на руло пергамент с черна лента и черен печат на нея. Той го пъхна под ризата си.

Двамата се изкатериха по стълбата и излязоха на палубата. Приливът беше надигнал кораба достатъчно високо, за да се изкатерят на издатината, и те седнаха на нея.

Корабът се заклати, затресе се и вълните на прибоя опръскаха лицата на момчетата. Те загледаха как носът се плъзна от скалите. Няколко греди се скършиха с високо пращене, което прозвуча като предсмъртно ридание. Носът се надигна високо и вълните, разбиващи се в канарата под издатината, плиснаха момчетата.

Останките от корпуса се люшнаха назад към морето, дръпнати от вълните. После развалината тромаво се понесе обратно към скалите. Томас дръпна Пъг за ръкава и му даде знак да го последва. Двамата се изправиха и тръгнаха към пясъчната ивица. Когато стигнаха до мястото, където скалата надвисваше над пясъка, скочиха долу.

Силен стържещ звук ги накара да се обърнат — корпусът се бе ударил в скалите. Гредите се отделиха една от друга с чудовищен трясък, корабът се килна и отломките по палубата започнаха да се изсипват в морето.

Изведнъж Томас сграбчи Пъг за ръката.

— Виж! — И посочи развалината, плъзгаща се назад към морето.

Пъг не можа да разбере какво му сочи.

— Какво има?

— На палубата имаше само един труп!

Пъг го изгледа. На лицето на приятеля му се беше изписала силна тревога. Изведнъж тя се замени с ярост.

— Проклятие!

— Какво?

— Когато паднах в каютата, изтървах меча. Фанън ще ми скъса ушите!

Гръмотевичен трясък отбеляза окончателната гибел на развалината, когато прибоят за пореден път запокити кораба в стръмните канари. Сега последните отломки на някога великолепния чуждоземен кораб щяха да се подмятат от вълните по крайбрежието на мили на юг през следващите няколко дни.

Тих стон, завършил с пронизителен вик, накара момчетата да се обърнат. Зад тях стоеше изчезналият от палубата мъж. Странният широк меч висеше немощно в лявата му ръка и почти се влачеше по земята. Дясната ръка се беше прилепила до хълбока му. Изпод синия нагръдник на бронята му бликаше кръв, както и изпод шлема му. Мъжът направи крачка напред и се олюля. Лицето му беше пепеляво, а очите — широко разтворени от болка и объркване. Той извика нещо неразбираемо на момчетата и те заотстъпваха, вдигнали ръце да му покажат, че нямат оръжие.