Реймънд Фийст - Магьосник

Жреците застанаха пред трона, където други жреци от по-незначителни ордени вече ги чакаха. Според обичая бяха попитали Луам дали желае фамилните му жреци да участват в коронацията и той бе потвърдил. Отец Тъли стоеше в челото на пратеничеството от храма на Асталон. Пъг знаеше, че той ще приеме бързо и без въпроси нещата в ръцете си, все едно кой от синовете на Боррик ще вземе короната, и сметна, че решението му е мъдро.

Главният жрец на Ишап удари с дебелата си тояга по каменния под — шестнадесет еднакви, отмерени удара. Те отекнаха през залата и когато заглъхнаха, настъпи тишина.

— Идем да короноваме краля! — извика главният жрец.

— Ишап да благослови краля! — отзоваха се другите жреци.

— В името на Ишап, богът който е над всички, и в името на четирите велики и дванадесетте низши божества, нека всички, които имат претенция за короната, да пристъпят напред.

Луам и Арута пристъпиха и застанаха пред жреците. Миг след това Мартин излезе от сенките и тръгна напред. Пъг затаи дъх.

В залата се разнесе приглушен шепот — мнозина или не бяха чули мълвата, или не бяха повярвали.

След като тримата застанаха пред жреца, той пак удари с тежката тояга по пода.

— Сега е часът, и тук е мястото. — После докосна Мартин по рамото с тоягата и изрече: — С какво право заставаш пред нас?

Мартин отговори с ясен и силен глас:

— С рожденото си право.

Пъг усети присъствието на магията. Жреците не оставяха претенциите за трона да бъдат предмет само на чест и на традиция. Докоснат от тоягата, никой не можеше да изрече лъжлива претенция.

Същата процедура се повтори и същият отговор излезе от устата на Луам и Арута.

Тоягата отново се опря на рамото на Мартин и жрецът каза:

— Изречи името си и правото си.

— Аз съм Мартин, най-големият син на Боррик, най-старият от кралската кръв — прокънтя гласът на Мартин.

Вдигна се шум, усмирен от удара на жреческата тояга по пода. После тоягата легна на рамото на Луам, който отвърна:

— Аз съм Луам, син на Боррик, от кралската кръв.

Няколко гласа възкликнаха:

— Наследникът!

Жрецът се поколеба, след което повтори въпроса към Арута и той отговори:

— Аз съм Арута, син на Боррик, от кралската кръв.

Жрецът огледа тримата мъже и се обърна към Луам.

— Ти ли си признатият Наследник?

Луам отговори с тоягата, опряна на рамото му.

— Правото на наследство ми беше дадено, без да се знае за Мартин. Завещанието е лъжливо, защото Родрик ме смяташе за най-възрастния мъж от рода Кондуин.

Жрецът спря церемонията и започна да обсъжда с другите жреци непредвидения обрат на събитията. Залата притихна. Времето течеше мъчително бавно. Най-накрая главният жрец пак се обърна с лице към тримата, остави дървената тояга и взе златния венец — короната на Кралството.

— Ишап, поведи всинца ни във вярна посока в този миг и дай ни мъдрост. Дано посоченият постъпи както подобава — помоли се жрецът и после каза високо: — Че наследството е с недостатък, това е ясно. — Той вдигна короната пред Мартин. — Мартин, като най-големия син от кралската кръв, ти имаш първо право на претендент. Ти, Мартин, ще поемеш ли това бреме и ще бъдеш ли нашият крал?

Мартин погледна короната. Очите на всички бяха приковани в него. Тълпата бе затаила дъх в очакване на отговора.

Мартин бавно взе короната от възглавничката и всички погледи в залата я проследиха; короната улови лъч светлина, падащ от един висок прозорец, и засия.

Той я вдигна над главата си и изрече:

— Аз, Мартин, тук и сега, се отричам от своето право над короната на Островното кралство, сега и завинаги, от свое име и за цялото си потомство, отсега насетне и до последното поколение. — После изведнъж се обърна и постави короната на главата на Луам. Гласът му прокънтя отново, изпълнен с властно предизвикателство: — Всички, слава на Луам! Истинският и неоспорим крал!

Арута се извърна към слисаната тълпа и също викна:

— Слава на Луам! Истинският и неоспорим крал!

Луам стоеше между братята си. Цялата зала заехтя от възгласи:

— Слава на Луам! Слава на краля!

Главният жрец остави възгласите да продължат известно време, после взе тоягата си и удари по пода, за да въведе тишина. Погледна Луам и каза:

— Ти, Луам, ще поемеш ли това бреме и ще бъдеш ли нашият крал?

Луам погледна жреца в очите и отвърна:

— Ще бъда вашият крал.

Залата отново се изпълни с възгласи и този път главният жрец остави врявата да се излее на воля. Пъг се огледа и видя облекчението по лицата на мнозина — Брукал, Калдрик, Фанън, Вандрос и Гардан, които бяха стояли готови да посрещнат бурята.