Реймънд Фийст - Магьосник

За пръв път, откакто бе облякъл снаряжението в Мак Мордайн Кадал, Томас изпита страх. С най-изначалните фибри на съществото си той осъзна могъщата сила, която притежаваше този човек, и че ако Макрос пожелаеше, можеше просто да го помете от пътя си като досадно насекомо.

— Кой си ти? — попита той тихо, със сдържана боязън.

Гневът на Макрос се стопи. Той отново се подпря на тоягата и страховете на Томас изчезнаха, а с тях — и споменът за страхове. Макрос се изкикоти и отвърна:

— Понякога се забравям. Моите извинения. — После отново стана сериозен. — Не искам това от теб заради някаква си благодарност. Каквото съм сторил, сторил съм го и ти не ми дължиш нищо. Но запомни следното: както съществото, наречено Ашен-Шугар, така и момчето на име Томас изпитваха неотменна любов към този свят, всеки по своему, и без да могат да разберат обичта на другия. Ти притежаваш и двете страни на тяхната обич към тази земя: страстта на валхеру да брани и държи под власт, и желанието на момчето от цитаделата да й помага да процъфти. Но ако се провалиш в задачата, която ти поставям, ако се поколебаеш в решителния миг, тогава знай, че с гибелна сигурност този свят, на който сега стоиш, ще бъде изгубен. Изгубен безвъзвратно. Давам ти най-святата си клетва, че това е истина.

— Тогава ще направя това, което ми нареждаш.

Макрос се усмихна.

— Сега иди при жена си, принце елфски, но дойде ли часът — поведи своята войска. Аз отивам на Камен връх, защото Хартом и бойците му ще се присъединят към теб. Нужен е всеки меч и чук.

— А те ще те познаят ли?

Макрос го изгледа.

— Ще ме познаят те, и още как, Томас Елвандарски. Не се и съмнявай.

— Ще събера цялата мощ на Елвандар, Макрос. — В гласа му се прокрадна мрачна нотка. — И ще сложим край на тази война веднъж завинаги.

Макрос размаха тоягата си и изчезна. Томас постоя още малко сам, докато се пребори с новородения страх, че войната никога няма да свърши.

Войските стояха една срещу друга.

Калени в битките ветерани се гледаха в упор през долината, все още не съвсем готови да се отпуснат в присъствието на врага, с който се бяха сражавали повече от девет години. Всяка от страните бе съставена от почетни части, представящи благородниците на Кралството и клановете на Империята. Двете страни наброяваха точно по хиляда души. Последната част от цуранската нашественическа армия вече навлизаше в пространствения процеп, завръщайки се на родния Келеуан и оставяйки зад себе си само почетния императорски полк. Кралската армия все още стоеше на лагер при устията на двата прохода към долината и нямаше да напусне района, докато не бъде утвърден договорът. В това новоизковано доверие все още се съдържаше доза предпазливост.

Луам бе яхнал бял боен кон и изчакваше пристигането на императора. Около него, също на коне, бяха благородниците на Кралството, с почистени и излъскани ризници. С тях бяха и предводилите на Свободните градове, както и едно отделение наталийски щурмоваци.

Отсреща проехтяха тръби и свитата на императора излезе от прага на процепа. Имперските знамена заплющяха под вятъра и процесията тръгна към челото на цуранската почетна част.

Докато изчакваше цуранския вестоносец да извърви в тържествен ход разстоянието, разделящо двамата монарси, принц Луам се обърна да огледа мъжете зад себе си. Пъг, Кълган, Мийчъм и Лаури бяха получили правото на почетен ескорт като награда за службата си на Кралството. Граф Вандрос и още неколцина офицери, отличили се във войната, също бяха наблизо. До Луам беше Арута, възседнал кафяв боен кон, който танцуваше възбудено на място.

Пъг се взираше зашеметен от тази величествена гледка. За него обаче тя бе и нещо повече — бе символ на двете могъщи държави, с чиито съдби се бе обвързал толкова силно. Отсреща се виждаха знамената на могъщите фамилии на Империята, до едно познати: на Кеда, Оаксатукан, Минванаби и другите. Зад него плющяха знамената на всички херцогства от Крудий на запад до Ран на изток.

Кълган забеляза унесения поглед на бившия си ученик и го потупа по рамото с дългата си тояга.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма. Просто се развълнувах за миг, погълнаха ме спомени. Донякъде е странно, че виждам този ден. И двете страни във войната бяха люти врагове, а аз въпреки това се чувствам свързан и с двете земи. Изпитвам неща, които тепърва трябва да проуча.

Кълган се усмихна.

— По-късно ще имаш достатъчно време за размисъл. Навярно двамата с отец Тъли ще можем да ти помогнем.