Реймънд Фийст - Магьосник

Пъг изведнъж възвърна самоувереността си и леко издърпа ръката си от Карлайн. Описа случилото се, прекъсван от възторжените добавки на Карлайн. Докато ги слушаше, херцогът доби почти точна представа за нещата. Когато Пъг завърши, лорд Боррик попита:

— Как стана така, че тролите се удавиха в потока, Пъг?

Пъг се почувства неловко.

— Изрекох заклинание срещу тях и те не можаха да се доберат до брега — промълви той едва чуто. Все още беше объркан от постижението си, а и не му беше останало време да помисли повече за него, тъй като принцесата бе изтласкала всички други мисли настрана. Веднага долови изумлението, изписало се на лицето на Кълган. Пъг се опита да добави нещо, но следващата забележка на херцога го прекъсна.

— Пъг, не бих могъл да ти се отплатя за доброто, което си сторил на семейството ми. Но ще намеря подходяща награда за храбростта ти.

В изблик на неудържим възторг Карлайн метна ръце около врата на Пъг и го прегърна силно. Момчето стоеше объркано, оглеждаше се в паника и се мъчеше да внуши някак на околните, че тази фамилиарност не е по негова вина.

Лейди Марна изглеждаше готова да припадне, а херцогът се окашля многозначително и кимна на дъщеря си да пусне Пъг. След като тя се оттегли в компанията на лейди Марна, Кълган и Фанън дори не се опитаха да скрият насмешката си, както и Луам и Арута. Роланд стрелна Пъг с гневен и завистлив поглед, след което се обърна рязко и тръгна към покоите си. Лорд Боррик каза на Кълган:

— Отведи момъка в стаята му. Изглежда изтощен. Ще наредя да му донесат храна. Доведи го в голямата зала утре след закуска.

Херцогът махна с ръка на синовете си да го последват и се отдалечи. Фанън сграбчи Томас за лакътя, защото русокосото момче беше започнало да говори с приятеля си. Старият майстор на меча му даде знак с глава да тръгне с него и да остави Пъг на мира. Томас кимна, въпреки че беше готов да се пръсне от хиляди въпроси.

След като всички си тръгнаха, Кълган прегърна Пъг през рамо и каза:

Хайде, Пъг. Уморен си, а има много да ми разправяш.

Пъг лежеше по гръб на постелята си и гледаше остатъците от храна на подноса до себе си. Не си спомняше да е бил някога толкова уморен. Кълган крачеше из стаята.

— Това е абсолютно невероятно. — Старецът махна с ръка във въздуха и червеният му халат се раздипли върху едрото му туловище като вода, стичаща се по канара. — Затваряш значи очи и образът на свитък, който си видял преди седмици, се появява. Изпяваш заклинанието, все едно че държиш свитъка пред себе си, и тролите падат. Абсолютно невероятно. — Седна на столчето до прозореца и продължи: — Пъг, подобно нещо не се е случвало никога. Даваш ли си сметка какво си направил?

Тъкмо да потъне в дълбините на топлия, ласкав сън, Пъг сепна и изгледа магьосника.

— Направих само това, което казах, Кълган.

— Да, но имаш ли поне някаква представа какво означава това?

— Не.

— Аз също. — Магьосникът изглеждаше на ръба да се свие като спукан балон — възбудата го бе напуснала, заместена от пълно недоумение. — Нямам и най-малка представа какво означава това. Магьосниците не подхвърлят ей така заклинания от главите си. Жреците го могат, но тяхното средоточие е друго и вълшебството им е друто. Помниш ли какво те учех за средоточията, Пъг?

Пъг се намръщи. Не беше в най-подходящото настроение да повтаря зазубрени уроци, но се насили да се изправи.

— Всеки, който прилага магия, трябва да разполага със средоточие за силата, която използва. Жреците притежават сила да съсредоточават магията си чрез молитва; техните заклинания са под формата на молитва. Магьосниците използват телата си или различни устройства, или книги и ръкописи.

— Правилно — кимна Кълган, — но ти току-що си нарушил тази банална истина. — Той измъкна дългата си лула и започна разсеяно да тъпче табак в чашката. — Заклинанието, което си изрекъл, не може да използва тялото на заклинателя за средоточие. То е създадено, за да причини силна болка на друг. Може да се окаже много ужасно оръжие. Но може да се изрече само като се прочете от свитък, на който е написано, по времето, когато се изрича. Защо е така?

Пъг с мъка повдигна натежалите си като олово клепачи.

— Самият свитък е магически.

— Вярно. Някои вълшебства са вътрешно присъщи на самия маг, като това да се превърнеш в някое животно или да подушиш промяната на времето. Но хвърлянето на заклинание извън собственото ти тяло, върху някой друг, изисква външно средоточие. Всеки опит да изречеш заклинанието, което си използвал по памет, би трябвало да предизвика ужасна болка в самия теб, а не у тролите, стига изобщо да подейства! Тъкмо затова магьосниците са създали свитъци, книги и други устройства, за да съсредоточават подобен вид магия по такъв начин, че тя да не увреди на самия заклинател. И до днес бях готов да се закълна, че никой жив маг не може да накара заклинанието да подейства, без да държи свитъка в ръката си.