Реймънд Фийст - Магьосник

Той скочи на крака. Главата му се замая. Съвзе се, награби още хляб, взе бутилката и се отправи натам, накъдето я беше видял да тича последния път. Краката му се затътриха, съпротивлявайки се на усилието му да тръгне. След няколко мига усети, че мисълта му се прояснява и изтощението отминава. Започна да я вика и чу някакви приглушени хлипове откъм храстите пред себе си. Проби си път и намери Карлайн сгушена зад тръните, присвила юмручета до корема си. Очите й се бяха разширили от ужас, а роклята й бе оцапана с кал и разкъсана. Сепната, тя скочи, хвърли се в прегръдката му и зарови глава в гърдите му. Тялото й се разтърси от хлипове. Застанал с широко разтворени ръце, без да пуска виното и хляба, Пъг не знаеше какво да прави. Прегърна непохватно ужасеното момиче и каза:

— Всичко е наред. Вече ги няма. В безопасност си.

За миг тя увисна на гърдите му, после сълзите й секнаха и тя се отдръпна, подсмръкна и каза:

— Помислих, че са те убили и се връщат за мен.

Пъг беше невероятно смутен. Тъкмо когато бе преживял най-тревожното изпитание в живота си, се озова пред ново, по-различно, и всичко в мозъка му се обърка. Без да мисли, той задържа принцесата в ръцете си и внезапно усети близостта й, меката топлина на тялото й. Мъжко чувство на готовност да я защити и покровителства се надигна в гърдите му и той я притисна към себе си.

Сякаш усетила промяната в настроението му, Карлайн се отдръпна. Въпреки изтънченото си дворцово възпитание, тя все още беше петнадесетгодишно момиче и беше смутена от прилива на чувства, които изпита в прегръдката му. Така че потърси убежище в единственото нещо, което познаваше добре — в ролята си на принцесата на замъка, — и властно каза:

— Радвам се, че не си пострадал, момче. — Пъг видимо трепна от думите й. Тя се помъчи да възвърне благородната си осанка, но зачервеното й носле и обляното със сълзи лице подровиха усилията й. — Намери коня ми и се връщаме в замъка.

Пъг усети, че нервите му се изопват. Постара се да запази спокойствие и отвърна:

— Съжалявам, ваше височество, но конете са избягали. Боя се, че се налага да се върнем пеш.

Карлайн се почувства пренебрегната и оскърбена. Пъг не носеше вина за премеждията, които я бяха сполетели този следобед, но глезеният й нрав, на чиито прищевки толкова често бяха отвръщали със снизхождение, се хвана за това, което й беше подръка.

— Пеш! Не мога да вървя пеш чак до замъка! — сопна се тя и изгледа Пъг така, сякаш той беше длъжен да направи нещо по въпроса, при това веднага и без възражения.

Пъг усети как целият му гняв, смут, болка и безсилие се надигат.

— Тогава, да му се не види макар, можеш да си седиш тук и да чакаш, докато разберат, че те няма, и не изпратят някой да те вземе. — Крещеше. — Мисля, че ще стане около два часа след залез слънце.

Карлайн отстъпи от него с пепеляво лице, сякаш я беше зашлевил. Долната й устна трепереше и тя изглеждаше готова отново да се разплаче.

— Няма да позволя да ми се говори по такъв начин, момче.

Очите на Пъг се разшириха и той пристъпи към нея, размахал бутилката вино.

— За малко да ме убият, докато се мъчех да ти спася живота! — изрева момъкът. — Да чух една дума за благодарност? Не! Чувам само хленч и оплаквания, че не можеш да се върнеш пеш до замъка. Ние от кулата може да сме с долно потекло, но поне сме достатъчно възпитани, за да благодарим на някого, когато го е заслужил. — Усети, че ядът му минава всякакви граници. — Можеш да си останеш тук, ако искаш, но аз тръгвам… — Изведнъж осъзна, че е застанал в глупава поза, с високо вдигнатата над главата си бутилка. Очите на принцесата се бяха приковали в хляба и той осъзна, че го държи до колана си, с палец, пъхнат в една от халките, което правеше позата му още по-нелепа. Запелтечи, после гневът му изведнъж се изпари И той свали бутилката. Принцесата го гледаше с големите си очи, надничащи зад юмручетата, които бе стиснала пред лицето си. Пъг понечи да каже нещо — помисли си, че се е изплашила от него — и видя, че тя се смее.

— Извинявай, Пъг — промълви тя, — но изглеждаше толкова глупаво, застанал така. Заприлича ми на една от онези ужасни статуи, които издигат в Крондор, само че с вдигната бутилка вместо меч.

Пъг поклати глава.

— Аз дължа извинение, ваше височество. Нямам право да ви крещя така. Моля, простете ми.

На лицето й изведнъж се изписа загриженост.

— Не, Пъг. Имаше пълно право да ми кажеш всичко това. Аз наистина ти дължа живота си, а се държах ужасно. — Тя пристъпи по-близо до него и сложи ръка на рамото му. — Благодаря ти.