Реймънд Фийст - Магьосник

Томас го изгледа.

— Не можеш да ядеш ли?

Пъг кимна.

— Много ме боли челюстта. — Наведе се и опря лакти на коленете си и брадичка на юмруците. — Трябваше да си сдържа яда. Тогава щях да се справя по-добре.

Томас му отвърна с пълна уста.

— Господин Фанън казва, че един войник трябва винаги да поддържа ума си хладен, иначе ще си загуби главата.

Пъг въздъхна.

— И Кълган казва нещо подобно. Знам няколко упражнения, с които мога да се отпускам. Трябваше да ги използвам.

Томас лакомо налапа следващата огромна хапка.

— Да го тренираш в стаята си е едно. Да го включиш в работа, когато някой те обиди в лицето, е съвсем друго. Аз сигурно също щях да постъпя като теб.

— Но щеше да спечелиш.

— Сигурно. И точно затова Рулф не ми налита. — Държането му подсказваше, че не се надува, а просто казва нещата каквито са. — Все пак се справи добре. Тоя дебелак добре ще си помисли, преди да ти скочи отново, сигурен съм, а в края на краищата нали точно за това беше всичко.

— Какво искаш да кажеш?

Томас остави блюдото си и се оригна. Остана доволен от звука и каза:

— С побойниците винаги е едно и също. Дали ще ги надвиеш, или не, няма толкова значение. Важното е дали ще ги търпиш. Рулф може да е едър, но е бъзльо, въпреки цялата му фукня. Сега ще насочи вниманието си към по-малките момчета и ще тормози тях. Не мисля, че ще ти посегне повече. Цената не му харесва. — Томас се усмихна. — Оня първи удар, дето му нанесе, беше красота. Право в човката.

Пъг се почувства малко по-добре. Томас измери с око недокоснатата му вечеря.

— Това няма ли да го ядеш?

Пъг погледна блюдото си. Пълно беше с горещо агнешко, зеленчуци и картофи. Въпреки разкошната миризма не изпита никакъв апетит.

— Не, вземи го.

Томас вдигна блюдото и започна да се тъпче. Пъг се усмихна. От ядене приятелят му никога не се отказваше. После извърна поглед към стената на замъка.

— Почувствах се такъв глупак…

Ръката на Томас замръзна на път към устата му. Той изгледа Пъг продължително и каза:

— И ти ли?

— Какво и аз?

Томас се изсмя.

— Срам те е, защото принцесата видя как Рулф те смлати.

Пъг тръсна глава.

— Не ме е смлатил. Дадох му да разбере!

— Ето! Знаех си. Принцесата е.

Пъг се сви примирено.

— Може и така да се каже.

Томас не отговори нищо и Пъг го изгледа крадешком. Приятелят му бързаше да довърши вечерята му. Най-сетне Пъг отрони:

— Надявам се, че не си я харесал и ти?

Томас сви рамене и отвърна между хапките:

— Нашата лейди Карлайн е много хубава, но аз си знам мястото. Все едно, хвърлил съм око на друга.

— Коя? — запита Пъг, изпълнен с любопитство.

— Не казвам — отвърна му Томас с хитра усмивка.

Пъг се изсмя.

— Неала е, нали?

Ченето на Томас увисна.

— Как разбра?

Пъг си придаде загадъчен вид.

— Ние, магьосниците, си имаме начини.

Томас изсумтя.

— То пък един магьосник! Толкова си магьосник, колкото аз съм рицар-капитан на кралската армия. Кажи де, как разбра?

Пъг се засмя.

— Няма нищо странно. Всеки път, когато я видиш, се надуваш и се перчиш като петле.

Томас го изгледа притеснено.

— Не мислиш, че го е забелязала, нали?

Пъг се подсмихна като добре нахранен котарак.

— Не е, разбира се. — Замълча. — Ако е сляпа или ако другите момичета не са й го казали вече поне сто пъти.

Лицето на Томас посърна.

— И какво според теб си мисли?

— Знае ли човек какво си мислят момичетата? Доколкото схващам, на нея май й харесва.

Томас се втренчи умислено в блюдото.

— Ти някога помислял ли си да си вземеш жена?

Пъг замига като заслепен от ярка светлина бухал.

— Аз… не, не съм. Не знам дали магьосниците се женят. Май не се женят.

— Както и повечето войници. Майстор Фанън казва, че един войник, който мисли за семейството си, не мисли за работата си… — Томас се умълча.

— Което, изглежда, не пречи на сержант Гардън и на някои други войници — каза Пъг.

Томас изсумтя, сякаш тези изключения само потвърждаваха възгледа на мечемайстора.

— Понякога си мисля какво ли ще е да си имам семейство.

— Че ти си имаш семейство бе, глупак. Аз съм сиракът тук.

— Жена имам предвид, чукан такъв. — Томас го изгледа така презрително, че сякаш му каза: „Като си толкова тъп, що ли живееш“. — И деца един ден, не майка и баща.

Пъг сви рамене. Разговорът се насочваше към области, които го притесняваха. Никога не се беше замислял над тези неща, тъй като не проявяваше толкова нетърпение да порасте като Томас. Отвърна само: