Реймънд Фийст - Мрак над Сетанон

— Макрос… накрая бях почти сигурен, че губим — промълви Пъг.

Макрос се усмихна загадъчно.

— Аз също. Може би валхеру не успяха да използват Камъка на живота докрай заради удара на меча на Томас. Кой знае. Разломът се разтвори и Драконовите пълчища проникнаха, но… — Очите на стария чародей грейнаха, изпълнени с дълбоко чувство. — Някакво чудо, непонятно и за мен самия, като че ли се намеси накрая. — Той сведе поглед към земята. — Сякаш самото естество на живота, душите на всичко живо на този свят отхвърлиха валхеру. Силата на Камъка на живота помогна на нас, не на тях. Тъкмо от това извлякох силата накрая. Тъкмо това възпря Драконовите пълчища, надви Властелина на ужаса и затвори разлома. Тъкмо то защити всички нас и ни опази живи. — Усмихна се. — Трябва да проучите грижливо, да разберете колкото може повече за Камъка на живота. Той е някакво чудо, невъобразимо все още за никого от нас.

Макрос помълча известно време, след което погледна Пъг.

— Ти до голяма степен си мой син, макар и в по-особен смисъл, не по-малко от всички други, които съм наричал така през вековете. Най-малкото си ми наследник и притежател на цялото магическо познание, което съм събирал, откакто дойдох на Мидкемия. Последният сандък с книги и ръкописи, който пазех на острова, скоро ще пристигне в Звезден пристан. Съветвам те да премълчиш за него пред Кълган и Хочопепа, преди да си ги проучил добре. Някои от нещата в тези книги са непостижими за никого на този свят, освен за теб и за онзи, който навярно ще наследи необичайното ти призвание. Обучавай добре следовниците си, Пъг. Направи ги могъщи, но също така ги направи и обичливи, достойни мъже и жени. — Замълча развълнуван и загледа някогашните момчета, станали мъже, онези хлапета от Крудий, от които преди дванадесет години бе започнал да извайва като от меки късчета глина бъдещите спасители на света. Накрая им рече: — Използвах ви и двамата, понякога сурово. Но ето, че накрая се оказа нужно. Каквато и болка да сте преживели във всичко това, радвам се да мисля, че е заплатена. Постигнахте неща, надхвърлящи и най-дръзките момчешки мечти. Сега Мидкемия разчита на вас да я опазите. Имате моята благословия. — С очи, изпълнени, с влага и грейнали, той каза тихо: — Довиждане и ви благодаря.

Отдръпна се и бавно се обърна. Нито Пъг, нито Томас не можаха да се насилят да му кажат „сбогом“. Макрос тръгна полека на запад, към залеза. И не само се отдалечаваше от тях, но още с първата стъпка сякаш стана по-безплътен. С всяка нова ставаше все по-безтелесен, прозрачен, после се стопи в облаче мъгла, после и мъглата се разсея. И вече го нямаше.

Дълго време не си казаха нищо. После Томас се зачуди на глас:

— Дали ще си намери някога място, как мислиш?

— Не знам. Може би някой ден все пак ще намери своя Остров на блаженството — отвърна Пъг.

Отново помълчаха, след което се върнаха в кралския павилион.

Празненството беше в разгара си. Мартин и Бриана бяха обявили намерението си за венчавка и то бе посрещнато с искрено одобрение от всички. И докато другите се радваха, че са живи, и просто се наслаждаваха на радостта от живота, Арута, Луам, Томас и Пъг се промъкваха през руините на доскорошния Сетанон. Населението бе приютено в по-малко пострадалия западен район, който бе далеко, но все пак четиримата се движеха предпазливо, за да не ги забележат.

Томас ги преведе през широка цепнатина в земята към някакво подобие на вход към пещера под руините на цитаделата.

— Ето тук — рече той — се е отворил процеп, водещ към подземната зала в центъра на древния град. Стъпвайте внимателно.

Слязоха бавно, улеснени от смътната светлина, сътворена от магията на Пъг, и скоро се озоваха в древната зала. Пъг махна с ръка и от дланта му изникна кълбо по-ярка светлина. Томас даде знак на краля да продължат. От сенките изскочиха няколко облечени в роби фигури и Арута бързо извади сабята си. От тъмното се чу женски глас:

— Прибери оръжието си, принце на Крондор.

Томас кимна и Арута прибра сабята си в ножницата. От тъмнината изникна и пристъпи срещу тях огромна фигура, отрупана със скъпоценни камъни и засияла от светлината. Беше дракон, но много по-различен от всички, които бяха виждали, защото на мястото на някогашните златни люспи светеха хиляди рубини, смарагди и изумруди. С всяко движение многоцветна дъга с ослепителна красота обливаше чудовищното тяло.

— Коя си ти? — попита кротко кралят.

— Аз съм оракулът на Аил — чу се мек женски глас от устата на дракона.