Реймънд Фийст - Мрак над Сетанон

Тишината беше зашеметяваща.

Джими усети, че плаче, после — че се смее, после — че пак плаче. Изведнъж му се стори, че целият ужас, който бе познал, цялата болка, която бе изпитал, са заличени. Изведнъж се почувства цял, до самата си същност. Почувства се свързан с всяко живо същество на Планетата. Усети, че е изпълнен с живот и с обич. И разбра, че най-после са победили. Неведомо как, но в мига на своя триумф валхеру бяха надвити, бяха сразени. Младият скуайър се надигна на треперещите си нозе, разсмя се от радост и сълзите рукнаха неудържимо по лицето му. Усети, че е прегърнал един цурански войник, който също като него се хилеше и плачеше едновременно.

На Ги му помогнаха да се изправи и той огледа зорко сцената. Таласъми, троли, Тъмни братя и тук-там по някой гигант се тътреха на север, без никой да ги гони. Войниците на Кралството и цураните просто се взираха в зрелището над града, защото над Сетанон сияеше купол от невъобразимо зелена светлина — толкова ярко зелено, че се виждаше под слънчевите лъчи на ясния есенен ден, и толкова красиво, че изпълваше душите на всички с неописуема възхита. Песен на благоговейна радост кънтеше в сърцата на всички, които гледаха купола, и те по-скоро я усещаха, отколкото чуваха. Накъдето и да се извърнеше, плачеха мъже и се взираха в това върховно съвършенство, а то ги изпълваше с радост, която не можеше да се опише. Зеленият купол сякаш намигаше, но това можеше да е от прахта, сипеща се на облаци навсякъде. Ги го гледаше и не можеше да откъсне очи от него. Даже таласъмите и тролите, които продължаваха да се тътрят наоколо му, сякаш се бяха променили, сякаш бяха изцедени от всякакво желание за бой.

Ги въздъхна и усети, че радостта в душата му затихва, и го споходи сигурността, че никога вече няма да може да изпита толкова съвършен миг на радост, такава върховна наслада. Арманд дьо Севини притича до стария си съюзник, следван от Мартин и едно джудже.

— Ги! — каза той, отмести цуранския войник, който придържаше стария му командир и приятел да не падне, и го прегърна. Двамата се залюшкаха в гореща прегръдка, смееха се и плачеха.

— Победихме някак — тихо каза Ги дьо Батира. Арманд кимна и попита:

— А Арута?

Ги поклати тъжно глава.

— Нищо не би могло да оцелее сред онова. Нищо.

Дойдоха Мартин и Долган начело на група джуджета. Кралят на джуджетата на Запада пристъпи и застана до Ги и Арманд.

— Колко ужасно и безкрайно красиво е! — тихо каза Долган.

Куполът от светлина сякаш бе придобил очертанията на гигантска шестоъгълна гема. Всеки ръб сияеше ярко и гаснеше и куполът все едно искреше. Усещането за съвършенство помръкваше, както и чувството на неизразима радост, но в очите на всички, които го гледаха, все още се долавяше тиха почуда.

Мартин откъсна поглед от гледката и каза:

— А Арута?

— Изчезна вътре — отвърна Ги. — С трима мъже на гърба на един дракон. Елфът им знае имената. — После насочи вниманието си към по-злободневни неща и каза: — Мартине, я вземи няколко души и ги изгони тези Тъмни братя, че току-виж се прегрупират и решат да се върнат.

Долган извади лулата си и каза:

— Моите момци вече се грижат за това, макар че биха приели компанията ви на драго сърце. Въпреки че не знам защо ми се струва, че моределите и слугите им нямат нужда да ги подтикваме много. Честно казано, съмнявам се, че някой тук днес го сърби много за бой.

А после на фона на блестящата зелена гема от облаците прах се появиха фигурите на шестима накуцващи мъже. Мартин и другите около него ги загледаха мълчаливо — лицата им почти не се виждаха сред гъстата пелена на праха. Но когато изминаха половината път между града и тях, Мартин извика:

— Арута!

Изведнъж напред се втурнаха мъже да помогнат на Арута и спътниците му. По двама войници прихванаха всеки от тях, за да им помогнат, но Арута само се спря и прегърна брат си. Мартин сложи ръка на рамото му, изгледа го и заплака от радост, че го вижда жив. После пак вдигнаха очи да погледат сияйния купол над града.

И отново ги обля усещането за хармония, за безкрайна обич към всичко живо, за съвършенство.

А после зелените светлини на купола примигнаха и угаснаха, а прахта започна да уляга.

— Най-после се свърши — дрезгаво изхриптя Макрос.

Луам крачеше из лагера. Арута вървеше до него, все още подпухнал и пребит.

— Изумителна история — каза кралят. — Вярвам ти само защото доказателството е пред очите ми.

— Дори аз, макар че го преживях лично, все още не мога да повярвам на очите си — отвърна Арута.