Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

— Несериозно? Нокът се усмихна.

— Той е забавен понякога.

— Не позволявай широката му усмивка да те заблуди, момче — каза Миранда и го потупа по ръката. — Той е най-опасният човек, когото съм срещала.

— Накор?

— Накор — повтори тя и се изправи. — Сега си почини. Скоро ще имаш посетител.

— Кой? — попита той, изведнъж се почувства много неспокоен. Прииска му се веднага да се махне оттук. — И защо?

— За да те отведе някъде.

— Къде?

— Ще видиш — каза тя и излезе.

Нокът се отпусна на леглото. Тялото му се беше схванало и го болеше от дългото лежане, изпитваше потребност да излезе навън и да се залови с нещо, та макар и съвсем за малко, да поразкърши мускули и въздухът да влезе дълбоко в дробовете му. Искаше му се да тича, да се катери, да преследва сърни в горите. Дори риболовът щеше да е добре дошъл, защото слизането до брега и връщането щеше да го запоти добре.

Затвори очи и се унесе в спомените си — за мъжете, които си разказваха истории пред яркия огън в дългата къща. Мислеше си за ритуалите на очищение, за които се вдигаха специални постройки, щом започнеха да се топят снеговете от планинските склонове: вдигащата се пара от нажежените камъни поглъщаше събралите се групи от по десет и повече мъже и жени, момчета и момичета, те изпяваха химна в чест на идващата пролет и след това смъкваха събралата се по телата им през зимата нечистотия.

Мислеше за баща си и майка си и тъгата отново се надигна в душата му. Жестоката горчивина, която бе изпитвал През първата година след унищожаването на народа му, се бе сменила с кротко упование и примирение с факта, че е последният от оросините и че на него се пада бремето на възмездието, но извън това бъдещето му все още беше неизвестно.

Носеше се в полусън… и изведнъж усети, че някой влиза.

Очите му се отвориха рязко и сърцето му заби. Беше млада жена, която не беше виждал досега. Имаше изумителни сини очи, големи и с цвета на метличина. Лицето й беше нежно, с фина брадичка, пълни устни и почти съвършено прав нос. Косата й беше с цвета на бледожълт мед, с още по-светли кичури, избелели от слънцето. Носеше проста синя рокля с голи ръце и остро деколте, каквито носеха много от жените, които бе видял досега тук, но на нея й стоеше великолепно, защото имаше високо стройно тяло и се движеше като ловкиня.

— Ти ли си Нокът?

— Да — отвърна той; изкара думата през зъбите си с усилие, защото тази жена му беше отнела дъха.

— Ела с мен — каза тя.

Той стана и тръгна след нея. В коридора я настигна, закрачи до нея и я попита:

— Как се казваш?

Тя се извърна и го погледна сериозно, леко навела брадичка, сякаш за да го види по-добре. После се усмихна и изведнъж лицето й сякаш грейна. Заговори с тих, почти мелодичен глас:

— Аз съм Алисандра.

Той не можа да измисли какво да каже. Беше му отнела думите. Всякакъв спомен за Лела и Меги се бе заличил пред красотата на тази млада жена.

Минаха през големия двор и продължиха към част от главната сграда, която Нокът не бе посещавал досега.

Изведнъж, много бързо и съвсем неочаквано, тя се обърна и каза:

— Тук. — И му посочи една врата.

После си тръгна, без да изчака, остави го със зяпнала уста, загледан след нея. Той я погледа още миг, докато тя не влезе през някаква врата и не се скри от погледа му.

След миг се овладя и погледна вратата, до която го бе довела Алисандра. Най-обикновена врата с още по-обикновена брава. Нокът натисна дръжката и влезе.

Голяма стая. И трима мъже. Двама от тях познаваше: Накор и Робърт.

— Господарю! — изненадано възкликна Нокът. Робърт кимна и рече:

— Застани ето там, Нокът. — Посочи му центъра на стаята.

Третият мъж беше нисък, с брада и тъмна коса. Изгледа младежа с поглед, който го притесни. Никакво съмнение не можеше да има, че този мъж притежава сила. Самата му стойка го издаваше, но имаше и нещо повече. През времето, прекарано с Магнус и Робърт преди него, Нокът бе започнал да усеща нещо от магическите дарби у един човек, а този мъж бе преизпълнен с тях.

Непознатият заговори:

— Аз съм Пъг. Наричат ме също Черния чародей. Нокът кимна, без да отвърне нищо.

Пъг продължи:

— Това е моят остров и всички, които живеят на него, са мои приятели и ученици.

— Пъг беше мой учител, както и Накор, Нокът — каза Робърт.

Нокът мълчеше. Накор каза:

— Нападението на танцьорите на смъртта промени нещата, момче. Ние следяхме напредъка ти и чакахме да те преценим.

Нокът отново запази мълчание, но очите му изричаха въпроси.