Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

— Вече съм научил доста — каза Нокът. Накор продължи:

— Когато потърсиш възмездието си, ще ти трябват ресурси и съюзници. Ние можем да ти осигурим и двете.

— Какво трябва да направя?

Пъг стана от столчето си и застана пред Нокът. Накор и Робърт също се изправиха и застанаха от двете му страни.

— Заклеваш ли се в предана вярност към Конклава на сенките, Нокът на сребърния ястреб? Влизаш ли в нашите редици свободно и по собствена воля? Заклеваш ли се да се подчиняваш на онези, на които ще бъде дадена власт над теб, и да браниш със своя живот онези, които ще са твои подопечни? Заклеваш ли се да пазиш тайните, които ще ти бъдат поверени? Отговори на всичко това утвърдително или замълчи. Всичко или нищо, Нокът. Какво казваш?

Нокът помълча за миг, после вдиша дълбоко и каза:

— Да, ще служа.

— Добре. Това е добре — каза Накор. Сложи ръка на рамото на момчето и извади още един портокал. — Искаш ли?

Нокът го взе.

— Благодаря. Робърт рече:

— Е, май трябва да кажа на Магнус да си затвори колибката и да дойде тука при нас. Образованието на Нокът вече трябва да започне сериозно.

И с тези думи излезе.

— Накор — каза Пъг. — Покажи на Нокът къде ще се настани. Сложи го с Рондар и Деметрий.

Накор кимна и се обърна към Нокът:

— Хайде с мене, момче.

След като излязоха, Пъг постоя сам дълго, а после каза сякаш на въздуха:

— Е, какво мислиш?

От сенките в най-далечния ъгъл на стаята отекна глас:

— Мисля, че не оставихте на момчето никакъв избор. — Миранда пристъпи на светлото.

— Какво друго можех да направя?

— Да го изцериш, да ме оставиш да му отнема спомените и да го върнеш в колибата на Магнус. Магнус можеше да му разкаже някаква история за падане от скалите или за див звяр. С подходяща сугестия момчето щеше да я приеме.

— Права си.

С лукава усмивка тя се приближи и прегърна съпруга си през кръста.

— Винаги съм права.

— Разбира се, моя любов — отвърна й с усмивка Пъг.

— Тъй че въпросът си остава: защо не дадохте избор на момчето?

Пъг помълча за миг. После каза:

— Не знам. Усещането за нещо у него. Мисля, че ще стане важен за нас.

— Защо?

— Не знам. Знам само, че напоследък нашият враг стана коварен. Танцьорите на смъртта бяха съвсем неочаквани. Напомнят ми за отминали години. — Боят се от нарастващата мощ на Магнус.

— И с право. След време може да се превърне в най-могъщия чародей, стъпвал някога на този свят.

— Стига да успеем да го опазим жив — каза Миранда с майчинска загриженост.

— Тези танцьори на смъртта бяха повече в съзвучие с времената, когато ни нападаха армии от демони.

— Нещо ги е раздразнило. Пъг се засмя.

— Като унищожи онзи храм на култа към смъртта в Южен Кеш, Магнус може да ги е подразнил достатъчно, за да опитат нещо такова.

— Танцьорите на смъртта не са дребна магия, любими. Дори да имах склонност да практикувам подобно мръсно изкуство и да разполагах с три човешки същества, готови да дадат душите си за създаването им, щеше да ми отнеме три месеца, докато го направя. — Погледна насмешливо съпруга си. — А аз съм по-добра в подобни неща от тебе.

Пъг се усмихна.

— Знам. Но точно затова си мисля, че Нокът може да се окаже важен.

— Защо?

— Защото докато вълците се бият над трупа на сърна, една мишка може да се промъкне и да отмъкне късчета. — Вълците ядат мишки — напомни му тя.

— Само ако разберат, че са там. Но докато нашите врагове се опитват да унищожат сина ни, няма да забележат идването на Нокът.

Миранда се притисна до съпруга си все едно изведнъж й бе станало студено.

— Заради момчето, надявам се, че си прав.

— Кое момче? Нокът или Магнус? Миранда въздъхна.

— И двамата.

Нокът последва Накор по коридора, притискаше до гърдите си малкото си вещи. Все още бе изтощен, но сковаността го беше оставила. Подминаха много врати, повечето затворени, но зад две отворени успя да зърне оправени легла, по четири в стая.

Докато минаваха покрай една от стаите, видя Алисандра: седеше на едно легло и говореше с някакво чернокосо момиче, което се кикотеше, покрило уста с шепа. Двете вдигнаха глави, когато Нокът мина покрай вратата, и той чу как се разсмяха.

Обзе го раздразнение, чувство, което не можа да си обясни, освен че кикотът им изглеждаше някак неуместен, след като току-що бе положил тържествена клетва, която поставяше живота му в служба на организация, чиято цел все още почти не разбираше.

Най-сетне стигнаха до стая, която изглеждаше малко по-голяма от другите. Също като в другите стаи, и тук имаше четири легла. Накор махна на Нокът да седне на леглото най-далече от вратата вляво, а той самият се настани на леглото срещу него и каза: