Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

Удари се силно във веригата на огнището, падна на пода, превъртя се настрани от мястото, където предположи, че трябва да стои убиецът. Котелът се люшна и се преобърна, остатъците от яхнията се изляха върху жаравата и изригна фонтан от пара и сажди.

Изведнъж Нокът видя пред себе си крак, очертан във въздуха. Без колебание замахна с меча и същият гъгнив къркорещ вик, който бе чул преди секунди, се повтори, този път по-силен.

Колибата се изпълни с дим, но Нокът успя да види три ясно очертани силуета. Бяха мъже. Изглеждаха невъоръжени, но той вече знаеше, че това впечатление е лъжливо. Отдръпна се и опря гръб в стената.

Тримата сякаш се лутаха объркани, като че ли не можеха да го видят. Нокът стисна меча, без да обръща внимание на жестокото парене в лявото рамо. Беше отчасти прикрит от високия до тавана рафт, който Магнус го бе накарал да направи, за да държи в него книгите, които изучаваше.

Две от съществата пристъпиха напред. Онова до вратата видимо накуцваше и Нокът разбра, че е същото, което бе порязал с ножа за чистене.

Вече разполагаше с меча си, но колибата бе твърде тясна за бой. Трябваше да е навън или на прага, да блокира вратата така, че съществата да могат да го нападат само едно по едно. По-близкото същество вдигна ръце, сякаш се канеше да го удари, и той скочи и посече с меча, за да го изтласка назад. Прескочи падналата маса, приведе се и натресе рамо в корема на онова при вратата.

В гърба му изригна болка и се плъзна надолу по лявото му бедро. Съществото вляво бе успяло да нанесе удара си и Нокът усети как коленете му се подкосяват.

Докато падаше на пода, замахна с меча и бе възнаграден с удар в плът и кост и нечовешки врясък, който изведнъж секна.

Превъртя се настрани и понечи да се изправи, но нещо пробяга през вратата. Третият нападател! Нокът замахна с меча, но внезапна болка го прониза в лявата буза, рамото и гърдите.

Останал беше без дъх, туниката му беше прогизнала от кръв, коленете му трепереха. Губеше твърде много кръв, твърде бързо. Сърцето му забуха бясно и Нокът осъзна, че ако не успее по някакъв начин да убие останалите две същества, е обречен.

Нова сянка пробяга през входа и Нокът разбра, че двамата вече са отвън, при него. Примига и завъртя глава, мъчеше се да зърне нещо в нощта, но въпреки цялото му напрягане нападателите оставаха невидими.

Усети движение вдясно от себе си и се сниши наляво. Смяташе да се изправи и да замахне с меча, но левият крак му изневери и той рухна на земята и изтърва меча. Умът му напразно заповядваше на тялото му да се превърти, да остави колкото може повече разстояние между себе си и двете същества, но то не се подчиняваше.

Нова разкъсваща огнена болка го перна в дясното рамо в Нокът изкрещя. Щеше да умре.

Народът му щеше да остане неотмъстен, а той така и нямаше да разбере кои са убийците му и защо е избран да умре.

Последното, което изпита, бе мрачно отчаяние и дълбоко съжаление. Около него изригна ослепително бяла светлина и той потъна в пълна забрава.

Носеше се сред море от болка. Огън пареше кожата му, заливаше го непоносимо страдание. А не можеше да помръдне. Гласове и образи идваха и си отиваха, малко от тях познати, повечето — чужди. — …много кръв. Не знаех…

Загърна го непроницаем мрак и още болка. — …не разбирам как е оживял…

В ушите му прокънтя странен звук, продължи сякаш безкрайно, след това изведнъж преля в музика. Някой свиреше на флейта.

И отново непроницаем мрак.

Времето отминаваше на пристъпи, резки пробуждания, смътно запомнени образи, миризми и докосвания. Нечие женско лице изникваше непрестанно пред него. Чертите бяха хубави, но изражението беше строго, сурово дори. Говореше на други хора наблизо, но той не можеше да чуе, да не говорим да разбере думите.

Мъчеха го трескави сънища, в които се появяваха кошмарни създания. Синкаво същество със сребристи рога надвисваше понякога над него и му говореше на съскащ и свирещ език. Други лица идваха и си отиваха, някои съвсем човешки, други — с малки странни различия: издължено ухо, вежди от птичи пера или нос с малък бодил на върха.

Спохождаха го и други сънища, сънища за детството му в Кулаам. Видя лицето на Око на синекрил примкар, меденонветните й очи го гледаха с тъга. Видя дядо си, Смях в очите му, верен на името си както винаги, усмихваше му се весело. Видя майка си и сестра си, и другите жени, улисани в шетнята си.

Видя себе си, как слиза от планината, изтощен, но затичай толкова бързо, колкото изобщо бе тичал някога.