Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

— Как го направи това? — тихо промълви Нокът на себе си.

Нокът примигна.

Тъкмо четеше поредната книга на Кралския език, този път някаква хроника за живота и времето на един търговец от Крондор, Рупърт Ейвъри. Преди смъртта си търговецът разказал историята и поръчал да я издадат, пеан на собствената му суетност, според Нокът. Историята беше лошо написана и невероятна, меко казано, защото според разказа, ако можеше да се вярва на Ейвъри, той се оказал съдбоносно важен в историята на Кралството, като едва ли не сам съкрушил агентите на хаоса, опитали се да завладеят страната му.

Нокът я оценяваше като история, подходяща за някой разказвач около лагерния огън, но само ако се отдели повече внимание на воините и магьосниците в разказа и по-малко на момчето, което забогатяло. Килна към стената стола, на който седеше. Вече започваше да разбира понятието за богатство. Някои хора, изглежда, изпитваха наслада от трупането му. Той беше оросин и от негова гледна точка всичко, което човек не може да изяде и да носи по себе си, беше лукс. А трупането на лукс от определен момент нататък беше излишно губене на време и енергия.

Но наред с разбирането на понятието за богатство започваше да разбира и понятието за власт. По причини, които му бяха чужди, съществуваха хора, които жадуваха за власт точно толкова, колкото Ейвъри беше жадувал за богатство. Хора като херцога на Оласко, които искаха най-много от всичко да носят корона и да ги наричат крале, въпреки че според това, което му бяха казали Калеб и Магнус, херцогът спокойно можеше да се нарече крал и в земите на Оласко и Аранор още сега.

Нокът пусна стола да стъпи и на четирите си крака и остави книгата на масата. Беше сам вече от три дни, тъй като Магнус отново бе заминал на поредното си мистериозно пътуване. Магьосникът му беше възложил всевъзможни задачи, малко четене — нещо, което вече му доставяше удоволствие, след като четеше гладко от повече от година — и упражнение на странна поредица движения, почти като танц. Магнус твърдеше, че танцът е форма на бой с голи ръце, казвал се исалани, и че многогодишните тренировки в него щели да го направят по-ловък и в други области на бойното изкуство. Освен това трябваше да поддържа колибата чиста и да си приготвя храната сам.

Това запълваше по-голямата част от деня му, но в малкото време, което му оставаше, обикновено излизаше да проучва, макар Магнус да му беше наредил да стои по северния бряг на острова. На юг се издигаше верига хълмове, може би на един ден път. Магнус му бе наредил да не ходи в тези хълмове, нито да минава по брега на юг от тях. Не беше обяснил защо не бива да ходи на юг, нито какво ще се случи, ако пренебрегне указанията му, но Нокът не беше склонен да се опълчва на волята на магьосника.

Голяма част от живота му вече се бе съсредоточила върху очакването. Очакваше да открие за какво го обучават, защото вече бе сигурен, че Робърт и другите имат определена цел за него.

Образованието му напредваше бързо: езици — вече владееше почти свободно Кралската реч (както наричаха главня език на Островното кралство), говореше почти безпогрешно ролдемски и започваше да учи диалекти от империята Велики Кеш; учеше география и история, а вече и музика.

Музиката му допадаше най-много. С помощта на едно заклинание Магнус възпроизвеждаше представления на музиканти, на които се беше натъквал през годините. Някои от по-простите музикални изпълнения звучаха познато на Нокът; но по-сложната музика, изпълнявана за благородници от изтъкнати музиканти, бе също толкова увличаща. За да започнел да разбира музиката, беше му казал Магнус, трябвало да се научи да свири на инструменти, и Нокът започна с най-проста свирка, която лежеше сега на масата му — дълга дървена тръба с пробити в нея шест дупки. Беше почти като онази, на която навремето свиреше баща му, и Нокът бързо я усвои дотолкова, че да може да изсвири няколко прости мелодии.

Потърка челото си с ръка. Очите го смъдяха, гърбът му се беше схванал и го болеше. Слънцето клонеше към залез. Осъзна, че е чел цял следобед.

Погледна към огнището и котлето с яхния над него. Все още ставаше за ядене, но еднообразната храна му беше омръзнала. Прецени, че му остава около час, в който да половува или да притича до брега и да се опита да хване риба.

Залез-слънце беше добър момент и за двете дейности. Недалече от колибата имаше малко езерце и дивечът се събираше там на водопой призори и по залез-слънце, а рибата отвъд прибоя като че ли ставаше по-активна привечер.