Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

— Идеята да помогнем беше твоя: ти скочи от фургона и събори убиеца от коня му. Ти заслужаваш възнаграждението.

Нокът погледна кесията. Беше служил достатъчно дълго в хана, за да добие някаква представа колко монети има толкова голяма кесия, и прецени, че златото в нея ще е повече, отколкото можеше да очаква да спечели за десет години тежък труд. Въпреки това се поколеба. Накрая се пресегна и избута кесията обратно към Уебанкс.

— Отказваш я? — попита изумено търговецът.

— Както ти каза, животът няма цена — отвърна Нокът. — Но вместо злато бих поискал една услуга.

— Казвай.

— В случай, че някога дойда в Опардум, тогава ще те помоля.

Уебанкс изглеждаше объркан от молбата му, но каза:

— Е, добре, в дълг съм ти. — Вдигна златото и погледна съдружника си, който изглеждаше също толкова озадачен от отказа на младежа да приеме парите. Двамата се спогледаха объркано, после леко се поклониха и отидоха до тезгяха.

— Защо? — попита тихо Калеб.

— Със злато мога да си купя неща, които не ми трябват — отвърна Нокът. — Храна си имам, дрехи също, имам приятели в хана на Кендрик. Но ако това, което казваш, е вярно — че враговете ми имат опасни приятели и могъщи господари, ще ми трябват повече приятели. Търговецът Уебанкс може да се окаже такъв приятел в бъдеще.

Калеб скръсти ръце се усмихна.

— Бързо се учиш, млади ми приятелю.

Но вместо да благодари за похвалата, Нокът изведнъж пребледня и ръката му светкавично посегна към дръжката на меча. Само че този път вместо да скочи, младежът остана да седи, изопнат като тетива на лък. Калеб бавно се извърна да види накъде гледа.

— Какво има?

— Този наистина е един от мъжете, които унищожиха селото ми.

— Сигурен ли си?

— Да. — Гласът на Нокът излезе като съсък на увита за скок змия. — Носеше табарда на херцога на Оласко и беше на черен кон. Командваше убийците, които избиха близките ми.

След непознатия влязоха четирима мъже. Озъртаха се нащрек, сякаш очакваха неприятност. Първият мъж отиде право при Уебанкс.

— Какво предлагаш да правим? — попита Калеб.

— Наблюдаваме.

— Добре. Наистина се учиш бързо.

Останаха да седят наглед спокойно, отпиваха бавно от полупразните халби, докато петимата не си тръгнаха. Нокът моментално стана, отиде при Уебанкс и го попита сдържано:

— Господин Уебанкс, един въпрос.

— Разбира се, млади приятелю.

— Преди малко говорихте с един мъж, стори ми се познат. Мисля, че може би е посещавал хана, в който работим с Калеб. — Калеб вече бе дошъл при тях. — Но не мога да си спомня името му.

Леко объркан, Уебанкс помисли и отвърна:

— Той е просто охрана, един от хората, които наех за връщането ни до Опардум. Чака ни с четиримата си мъже да приключим сделките си и след това тръгваме. — Засмя се изнервено и добави: — Казва се Старк.

— Благодаря ви — каза Нокът. — Сигурно съм се припознал.

След което излезе от хана толкова бързо, че Калеб почти трябваше да се затича, за да го догони. Отвън младежът се озърна наляво и надясно и видя за миг петимата мъже, които тъкмо завиваха на ъгъла.

— Какво правиш? — попита Калеб.

— Следя.

Калеб кимна и двамата тръгнаха след мъжете. Изключителното зрение на Нокът му помогна да не ги изтърве, колкото и бързо да се движеха през гъстата тълпа на оживения пазар и после по задръстените с фургони и пешеходци улици. Накрая петимата спряха, огледаха се да видят дали някой не ги следи, явно решиха, че нямат преследвачи, и влязоха в някаква невзрачна сграда.

— Сега какво? — попита Калеб.

— Чакаме.

— Какво?

— Да видим какво ще стане — отвърна Нокът, клекна и се опря на стената като ловец, облегнал се на някое дърво да отдъхне.

— Сигурен ли си, че го позна онзи?

— Да. Старк.

Калеб се облегна на стената и се взря във вратата. Времето течеше бавно. Отнякъде изникнаха двама мъже и влязоха през вратата, без да чукат.

— Край — каза Калеб.

— Какво?

— Прибираме се.

— Искам да видя какво ще стане.

Калеб го хвана за ръката и го дръпна да се изправи.

— Това, което ще стане, млади ми приятелю, е война.

— Какво?!

Без да отговори, Калеб се обърна и закрачи към „Слепият жонгльор“.

— Ще ти кажа, щом напуснем града. Нокът бързо го последва.

Фургонът изтрополи от крепостната порта и Нокът погледна назад. Беше необичайно фургон, натоварен със стока, да напуска града толкова късно през деня, поради това пред тях нямаше друг фургон за оглед от градската стража и излязоха бързо. Нощта щяха да прекарат в хана „Щастливият селяк“.