Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

— Няма нищо, момче. Горещият нрав е признак на младост. Ще го надраснеш… стига да имаш късмет да оцелееш достатъчно дълго.

Нокът кимна.

— Действах безразсъдно.

Крийд продължаваше да го гледа преценяващо. Накрая каза:

— Хората на Гарвана трябва да са те наранили много, за Да хвърчиш така от дръжката като разхлабена брадва.

— Така е — отвърна Нокът.

— Е, ако търсиш Гарвана и бандата му, разправят, че през последните няколко години работел за херцога на Оласко. Младият Каспар ги е въвлякъл в някаква разпра в Спорните земи, чукат си главите с херцога на Маладон и хората на Симрик. Тъй че не си в най-точния край на света, ако искащ да намериш Гарвана.

— Да те черпим едно пиене и да се помирим — каза Калеб.

— Благодаря.

Калеб огледа препълнената гостилница. Обичайният ред се връщаше, след като се разбра, че сблъсъкът е предотвратен. Калеб поръча на ханджията да налее на Крийд, после хвана Нокът за лакътя и го поведе към една маса в ъгъла. Бутна го грубо да седне, седна и той и го загледа. След продължително мълчание каза:

— За човек, който обикновено мисли и преценява, преди да действа, наистина се държа ужасно безразсъдно.

Нокът кимна. Мъчеше се да надвие отчаянието и яда си. Още малко и щеше да се разплаче.

— Видях го и… нещо вътре в мен просто се надигна и ме надви. Сигурен бях, че е… един от онези, с които се бих, когато унищожиха селото ми.

Калеб даде знак на едно от сервиращите момичета да им донесе пиене и храна, после смъкна ръкавиците си и ги хвърли на масата.

— Млад си още. Както каза Крийд, ще надраснеш безразсъдството, стига да оцелееш достатъчно дълго.

Нокът мълчеше. Момичето им донесе пиенето и яденето и двамата започнаха да се хранят без повече приказки. Нокът се замисли над случилото се и след като свършиха с яденето, попита:

— Калеб, защо не ми каза?

— Какво да ти кажа?

— Че знаеш кой унищожи селото ми.

Очите на Калеб за миг трепнаха и Нокът разбра, че го е хванал натясно.

— Много пъти си ми разказвал за това как сте ме намерили. Но така и не ми каза, че главатаря им го наричат Гарвана. А си знаел кои са!

Калеб въздъхна тежко.

— Е, добре. Гарвана и бандата му са добре известни. Сигурно просто съм пропуснал.

— Нещо друго има тук. Какво?

— Нищо. — Гласът на Калеб беше тих, но погледът му предупреждаваше Нокът да не настоява.

— Има — каза кротко младежът. — Кажи ми. Калеб го изгледа мълчаливо, след което отвърна: — Не днес.

— Кога?

— Когато ще можеш да разбереш.

— Сред моя народ вече съм мъж от почти две години, Калеб. Ако… селото ми още съществуваше, щях почти със сигурност вече да съм баща. Какво е толкова трудно да се разбере тук?

Калеб отпи от ейла и въздъхна:

— Много повече неща са замесени в този избор, за да мога да ти ги разкрия. Смятам те за способен в много неща, Нокът. По-способен от повечето младежи на годините ти и дори от някои два пъти по-големи от теб, но решението не е само мое.

— На кого тогава? На Робърт ли? Калеб кимна и каза:

— Да. Той отговаря за обучението ти. Нокът го прикова с очи.

— Обучение за какво?

— За много неща, Нокът. За много неща.

— Например?

— Това определено е тема, която ще трябва да обсъдиш с Робърт. Но мога да ти кажа следното, Нокът на сребърния ястреб. Ако изучиш добре всичко, което ти се дава да усвоиш, ще се превърнеш в необикновен и много опасен човек. А ще трябва да си точно такъв, ако си решил да отмъстиш за своя народ.

— Всъщност нямам никакъв избор — отвърна хладно Нокът. — Щом се освободя от дълга си към Робърт, ще трябва да намеря хората, които избиха съплеменниците ми.

Калеб разбираше много добре какво смята да направи с тези хора.

— Тогава бъди усърден в работата си и се учи добре, Нокът, защото онези, които търсиш, имат могъщи и смъртно опасни приятели и господари.

Нокът се смълча, обмисляше думите на Калеб. В гостилницата влязоха няколко души и тръгнаха към тезгяха. Сред тях бяха и Дъстин Уебанкс и спътникът му от предния ден.

— Здрасти! — подвикна им Дъстин, щом ги забеляза в ъгъла. — Боях се, че няма да се появите, но се радвам, че ви виждам, защото наистина съм ви много задължен.

Калеб го покани да седне с приятеля си на масата им, но Уебанкс отказа.

— Имаме още много работа, тъй че скоро ще тръгваме. — Свали една кесия от колана си. — Животът няма цена, но приемете, моля ви, това злато като отплата за онова, което направихте за мен.

Приятелят му гледаше настрани, може би притеснен от това, че беше избягал и бе оставил Уебанкс на сигурна гибел. Кесията тупна тежко на масата. Калеб погледна Нокът и след като той не помръдна, му каза: