Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

Ето, че само си помисли за Лела и стомахът му се сви. Липсваше му, въпреки възбудата от пътуването. Изобщо не беше познавал жена преди нея; според обичая на племето му щеше да остане недокоснат от жена до нощта на сватбата си. Тази практика не се спазваше винаги, особено между онези, които си нямаха избран еш през годината, в която достигаха мъжеството или женствеността си, но си беше традиция, а повечето оросини спазваха традициите. Мислите на Нокът се отнасяха понякога към Око на синекрил примкар и други момичета от селото му; чудеше се дали и те щяха да са толкова весели, когато се любят, като Лела, която се смееше и се държеше закачливо толкова, колкото беше пламенна. Изтласка мислите за селото си и за момичетата, с които беше отраснал, тъй като все още бяха прекалено болезнени. Робърт го учеше да насочва мисълта си към непосредственото бъдеще, защото според него „Да се занимаваш с миналото означава да живееш в съжаление“.

Както му беше станало вече навик, Нокът огледа помещението. Имаше десетина маси, така че можеха да се съберат поне петдесетина гости. Дори повече, стига да нямат нищо против да стоят при тезгяха. Нокът си припомни външния вид на сградата, сравни я с хана на Кендрик и реши, че на горния етаж би трябвало да има шест стаи. Като в повечето странноприемници в района, някои от гостите щяха да спят под масите в гостилницата за по няколко медника. На пода можеше да е неприятно за спане, но с едно дебело наметало, застлано върху него, все пак определено беше по-добре, отколкото да спиш на открито. Тлеещият огън в камината щеше да осигури топлина през цялата нощ, а след събуждане щеше да ги чака топла храна.

Предната врата се отвори и нахлуха шестима грубовати мъже. Всички бяха прашни и облечени в груби дрехи. По тежките им ботуши (повечето бяха с двойно подшити носове) и плещестите им тела Нокът отсъди, че трябва да са носачи: мъжете, които разтоварваха търговските фургони и разнасяха сандъците по дюкяни и складове из целия град. Всички бързо закрачиха към тезгяха, а един подвикна:

— Анджелика! Бързо, че умряхме от жажда!

Двама от мъжете се изхилиха, но изчакаха кротко за миг, Докато Анджелика се появи от вратата за кухнята. Поздрави носачите по име и им донесе питиетата, без да ги пита какво желаят — явно бяха редовни клиенти.

През следващите няколко минути в хана влязоха още десетина души, всички работни хора, било носачи като първата група или колари и фургонджии.

Калеб се върна, седна и попита:

— Какво научи?

Нокът го изгледа. В първия момент не разбра въпроса му, но после осъзна, че Калеб го пита какви изводи си е направил от наблюдението. Каза му предположенията си за размерите на хана и добави:

— Дворът за впряговете отзад трябва да е доста голям, защото пое фургона ни лесно, а ние ще използваме само една от стаите. Предполагам, че конюшнята може да побере поне десетина коня, сигурно и повече.

— Повече — отвърна Калеб. Точно в този момент едно хубавичко момиче дойде при тях с поднос с храна. — Нокът, това е Ела.

Нокът погледна момичето. Беше слабичко като тръстика, но той моментално забеляза приликата с Анджелика. Беше малко по-голяма от него, със сини очи и много тъмна коса, очертала много бяло лице и сладки розови бузки. Носеше скромна рокля от син лен и бяла престилка, но коланът, стегнал кръстчето й, открояваше радващи окото пропорции и приятни извивки, въпреки че беше толкова слабичка.

— Здравей — Каза й той.

Тя се усмихна и Нокът се удиви от хубостта й. Тя остави подноса, погледна Калеб с нескрита топлота и каза:

— Ако ви потрябва още нещо, викни ме.

И забърза към кухнята. Междувременно в хана влязоха още работници и когато стигна до тезгяха, един от тях подвикна:

— Здрасти, Ела!

Тя спря, лицето й помръкна.

— Здравей, Форни — отвърна му и без повече думи се прибра в кухнята.

Нокът огледа новодошлия. Беше млад мъж, сигурно на възрастта на Калеб, здравеняк с буйна, гъста черна коса. Продължи към тезгяха с приятелите си.

Джейкъб се появи зад тезгяха от кухнята, поздрави неколцина от редовните посетители на странноприемницата и дойде при тяхната маса. Калеб му посочи стол и младежът седна.

— Конете ви са настанени и нахранени. Жълто-кафявата кобила я дразнеше предното ляво копито, тъй че трябваше да го прегледам. Извадих едно остро камъче. Може да загнои.

Нокът беше почиствал копитата всяка вечер и през обедните почивки, тъй че животното сигурно беше закачило камъчето през последната отсечка на пътя.