Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

— Здравей, Родерик! — викна Калеб.

— А, Калеб! — извика един войник в тъмнозелената униформа на града. — Да продаваш ли си дошъл, или да купуваш?

— На покупки — отвърна Калеб. — Празни идваме. Войникът му махна да мине.

— Може ли да ви оставим един разбойник тука?. — попита Калеб.

Последваха бързи обяснения и войниците прибраха пленника. Дъстин Уебанкс също ги остави, трябвало да си уреди сделката. Обеща им отплата, стига да го потърсят на другия ден в „Бягащият лакеи“.

Калеб подкара фургона към странноприемницата, в която отсядаха хората на Кендрик, когато идваха в града. Вечерният здрач се сгъстяваше. Накрая стигнаха до хубава на вид сграда с голям двор отдясно. На табелата бе изрисуван мъж — със завързани очи подхвърляше във въздуха топки. Един младеж на възрастта на Нокът излезе да ги посрещне и каза:

— Здравей, Калеб!

— Здрасти, Джейкъб! — отвърна Калеб.

Младежът беше русоляв и кокалест. Носеше проста памучна риза, кожени панталони и тежки работни ботуши. Хвана поводите на конете и попита:

— Как се казва приятелят ти?

— Нокът. Нокът, това е Джейкъб.

Нокът кимна за поздрав и скочи от фургона.

— Татко ще се радва да ви види — каза Джейкъб. — Има да ти разкаже нови ловни истории.

— Намерил е време да ходи на лов? — попита Калеб. Джейкъб отвърна ухилено:

— Не, но има нови истории. Калеб се усмихна.

— Както винаги.

Оставиха фургона на грижите на Джейкъб и влязоха в хана. Една пълничка жена се обърна и лицето й грейна, щом видя Калеб. Забърза към тях иззад дългия тезгях в дъното на гостилницата и го прегърна сърдечно.

— Калеб, шарлатанино проклети! Откога не си се вясвал насам! Не сме те виждали от предното лято!

И да се беше смутил от съкрушителната й прегръдка, сдържаният обикновено ловец го понесе с достойнство, а когато тя най-сетне го пусна, рече:

— Здравей, скъпа Анджелика. — След това посочи спътника си. — Нокът ми помага в това пътуване.

Момчето изведнъж се намери притиснато в задушаваща меча прегръдка.

— Добре си дошъл в „Слепият жонгльор“, Нокът. — Жената смигна на Калеб. — Ела е в кухнята.

Калеб се усмихна и каза:

— Ще ни трябва стая за два-три дни.

— Имате я — рече жената. — Хайде, намерете си първо някоя хубава маса до камината. Носачите и коларите ще напълнят тука, щом се стъмни, й тогава всеки да се оправя сам.

Калеб посочи една малка маса в ъгъла до огъня и Нокът отиде до нея и седна.

— Ще се измием един по един — каза Калеб. — Тя е права. Скоро тук няма да има място да се обърне човек.

Анджелика се появи след малко с две големи халби ейл. Подаде един ключ на Калеб и каза:

— Първата стая, горният етаж. Най-добрата.

— Благодаря — отвърна Калеб.

Нокът отпи от пивото. Беше ароматно и силно.

— Внимавай как пиеш, Нокът. Ще ти завърти бързо главата, ако не внимаваш. — Калеб се наведе над масата и продължи: — Учи се да отпиваш по глътчица и да изглеждаш все едно пиеш много повече.

— И как да го направя това?

Калеб му показа. Надигна халбата и се престори, че удря тежка глътка, но когато я остави на масата под брадичката на Нокът, за да погледне, момчето видя, че я няма само една глътка.

— Разливаш по малко на пода или го оставяш да потече по брадичката ти, ако си с грубиянска компания. Ако вечеряш с прилични хора, махваш на слугата да ти донася нова халба от време на време. Никой освен слугата няма да забележи, че отнася наполовина пълна халба, а той няма да го каже на никого — най-вероятно ще я изгълта сам още преди да стигне до килера.

— Защо?

— Защо ще я изпие?

Нокът поклати глава и се ухили.

— Не, това го схванах. Защо трябва да се правя, че пия повече, отколкото пия?

— Трябва да ти стане навик. Мъжете, които наблягат на чашата, най-често са глупци. А може да се окаже благоразумно да изглеждаш глупак понякога. — Калеб стана. — Отивам да се измия.

Нокът кимна и се отпусна на стола. Калеб тръгна към една врата до тезгяха и влезе през нея — сигурно водеше към кухнята. Като повечето хора от племето си, Нокът се беше къпал в реките и езерата из планините почти всеки ден, освен в най-студените месеци. Търкал беше кожата си с пръчки и кора в потилнята на селото, седнал между мъжете и жените; след това се плакнеха с топлата вода от дървеното ведро, държано до горещите камъни да вдига пара. Използването на сапун и вода — студена повечето пъти — му изглеждаше като някакъв странен ритуал, но се бе постарал да го превърне в навик. Повечето хора, беше забелязал, включително благородниците, като че ли се къпеха или миеха ръцете и лицето си, когато им хрумне, но тези в хана на Кендрик отделяха доста време за къпане и миене. Нокът попита Лела за това и тя му каза, че било обичайно тук и че самата тя нямала нищо против.