Реймънд Фийст - Нокът на сребърния ястреб

— Ако ми потрябва някога силна дясна ръка, Джон Крийд, ти ще си първият, когото ще потърся. — Тал остави купата на земята и се отпусна. Знаеше, че сънят отново ще го обори: тялото му се нуждаеше от отдих, за да се изцери.

— Само се обади и ще дойда — ухили се наемникът. После се загледа в нощта и попита: — А сега какво?

Тал зяпна нагоре към звездите.

— Малко отдих. После — още работа.

— Е — въздъхна Крийд. — Работата може да почака няколко дни. Почивай, докато можеш, така знам аз.

Тал затвори очи. Помисли за близките си; надяваше се, че вече са намерили покой.

След това помисли за херцог Оласко и неговия капитан, Куентин Хавревулен. Тези двамата също трябваше да последват Гарвана в смъртта, преди семейството на Нокът наистина да намери покой.

И тъкмо с тези неприятни мисли Нокът на сребърния ястреб потъна в дълбок сън.

Тал отпи от виното си.

Това, което направи, беше ефективно, но ограничено — каза Накор.

— Не и за ородоните.

Седеше в кабинета на Пъг на Острова на чародея. Магнус, Калеб и Робърт седяха с него около масата. Огънят в камината пращеше весело. Пъг и Миранда ги нямаше, заминали бяха както винаги по своите загадъчни работи, според Накор.

Тал се беше добрал до Крайбрежен страж, откъдето си бе платил превоза на кораб до Саладор. Там намери някои стари познати от времето, прекарано в града с Калеб, и извести Магнус, че е приключил работата си на север.

Магнус се появи и го пренесе на острова с помощта на тайнственото си изкуство. Тал често съжаляваше, че не му знае цаката — омръзнали му бяха конете, корабите и каретите.

Беше на острова само от един ден, а събитията от предния месец вече му приличаха на далечен спомен. Раните му бяха изцерени, макар рамото и кракът му да бяха останали малко изтръпнали, но лечителите го увериха, че няма да остане постоянно увреждане, само два впечатляващи белега, добавени към колекцията му.

— Добре се справи, Нокът — каза Накор.

— Тал, ако обичаш. Свикнах вече да мисля за себе си като за Тал Хокинс.

Щом държиш.

— Отбраната ти на ородонското село беше съвсем ефективна за човек без сериозна военна подготовка — каза Магнус. — Успя да се справиш с най-доброто, което ти беше подръка, макар че, признавам, не съм много сигурен защо подпали катапултите.

Тал се стресна.

— Изобщо не съм споменавал за тях. Магнус се усмихна.

— Вярно, не си. Аз те наблюдавах.

— Откъде?

— От един хълм над селото.

— Бил си там! — Тал се наведе над масата. — Бил си там и не ми помогна? — Тонът му беше обвинителен.

— Не можеше, Тал — каза Калеб.

— Все още не знаеш много неща — добави Накор. — Но това поне би трябвало да можеш да разбереш. Магьосникът, за когото ти говорехме — Лесо Варен — трябва да остане в неведение за нашата част от нещата, които правиш. Ако един магьосник с мощта на Магнус бе дошъл и бе унищожил Гарвана, това веднага щеше да привлече вниманието му. Ти изобщо нямаше да останеш извън тази връзка в ума на Лесо Варен.

Тал кимна.

— Не ми харесва, но го разбирам.

— Което отново ни връща на въпроса: е, а сега какво? — каза Накор.

— Освен ако не искате нещо друго от мен, трябва да реша какво да правя с Каспар Оласко.

— Няма какво да се решава тук — заяви Накор. — Трябва да приемеш службата при него.

Тал се ококори.

— Не мога!

— Защо не? — попита Калеб. — Майка вече е пратила своята „лейди Роуена“ на служба при него. Двама агенти е по-добре от един.

— Не мога да изменя на клетва, така че не мога да положа клетва, която не мога да изпълня.

— Не е толкова сложно — обади се Накор.

— Не мога да служа на човек като Каспар дори да имате някакъв план, който според вас ще ме опази да не бъда разкрит от магьосника му, когато излъжа. Защото няма да лъжа и да дам лъжлива клетва — добави ядосано Тал.

— Не — каза Накор. — Погрешно си ме разбрал. Когато казах, че не е сложно, имах предвид, че не си длъжен да даваш лъжлива клетва. Трябва да дадеш клетва с цялото си сърце и да служиш на Каспар така, както се наложи, дори с риск за живота си. Ако ти бъде заповядано да хванеш някого от нас и да ни убиеш, трябва да си готов да го направиш с цялото си сърце и ако се наложи — да убиеш някого от нас.

Тал се намръщи.

— Искате да приема предана служба при нашите врагове? — Беше съвсем объркан.

— Да — каза Накор. — Защото само така можем да те доближим достатъчно до Каспар, за да го убиеш, когато назрее моментът.