Реймънд Фийст - Завръщането на изгнаника

— Предлага ли им закрила? — попита Каспар.

— Един вид — отвърна Сагрин. — Пази ги от другите разбойници и мародери, за да може да скубе пилците сам.

— За управление трябват пари — каза Каспар.

— Добре си се оправям и без управление — изсумтя Сагрин.

— Намери достатъчно хора с мечове, които да са съгласни с теб, и би могъл да го убедиш. Тези петимата, дето ги видях, сигурно биха могли да завземат цялото селище без друга помощ.

— Знам ги аз тия неща. Навремето баща ми събра опълчение, бях още момче, и се бихме с много бандити. — Посочи белезите на ръцете си. — Не бъркай, тия съм си ги заслужил честно, Каспар. Но вече съм стар. Готов съм да се бия, но знам, че няма да спечеля.

— Е, този радж може би няма да е първият разбойник, основал династия. Там, откъдето съм аз… — Реши да не обяснява и вместо това каза: — Ако може да донесе ред и сигурност за хора като Йойхана и Йорген, за жените и децата, това ще е добро, нали?

— Предполагам. Каквото има да стане, ще стане. Все пак си запазвам правото да се оплаквам.

Каспар се засмя.

— Не възразявам.

— Ти оставаш ли с Йойхана? — попита го ханджията и Каспар схвана какво има предвид.

— Не. Тя е добра жена и се надява, че мъжът й все още е жив.

— Едва ли. И да е жив, сигурно се мъчи в някой рудник, работи в чифлика на някой търговец на юг или се бие на арената в град Змийска река.

— Все едно, имам си свои планове — рече Каспар. — Не включват да ставам фермер.

— Личи ти. Войник?

— Известно време.

— Нещо друго ще да е, бас слагам — рече Сагрин. Надигна се от стола и добави: — Е, аз трябва да се залавям за работа.

Слънцето след час ще изгрее, а не заспивам толкова лесно, особено когато трябва да спя с меч в ръката.

Каспар кимна.

— Разбирам.

Знаеше каква трябва да е следващата му стъпка. Трябваше да тръгне на юг. Някой там набираше армия, както и да се наричаше. И имаше коне.

А на него му трябваше кон.

Каспар изчакваше стаен.

Присвил се беше зад един нисък храст, докато конният патрул отминаваше. Откакто бе напуснал фермата на Йойхана, се беше натъкнал на два други патрула. Предвид това, че не знаеше за тези хора почти нищо, бе решил да избягва срещите с тях. Обикновените войници определено имаха склонност да прибягват до оръжията си, преди да задават въпроси, а Каспар не изпитваше желание да свърши мъртъв, пленник или записан в нечия войска насила.

Напускането на фермата се оказа по-притеснително, отколкото бе очаквал. Йорген изглеждаше особено притеснен, че отново ще остане сам с майка си. От друга страна, мулето щеше да помага в тежката работа, а Келпита имаше син, който щеше да идва да работи с тях по време на жътвата, тъй че Йойхана нямаше да загуби зърното си.

Помисли си как ли щяха да се оправят, ако изобщо не бе дошъл. Още щяха да се мъчат с поддържането на фермата и нямаше да имат нито достатъчно дърва, нито мулето.

Все пак сбогуването са оказа по-тежко, отколкото го бе предвиждал.

Преди два дни беше заобиколил едно село, което, изглежда, служеше за сборен пункт на местните патрули, а след това се бе спазарил за еднодневна работа в една ферма край пътя, срещу храна. Храната се оказа жалка, а за пиене му предложиха само вода, но все пак бе доволен и на това. Спомни си за богатите вечерни пирове, присъщи за неговия двор, но бързо прогони спомена. Готов бе да убие за прясна мръвка печено телешко, за паница зеленчукова яхния, приготвена от домашния му готвач, и за гарафа добро вино от Рейвънсбърг.

Увери се, че конниците са достатъчно далеко, и отново се затътри напред. Разбитият стар път изглеждаше в по-добро състояние, колкото по на юг отиваше. На разни места, през които бе минал през последните два дни, личаха следи от наскорошни ремонти.

След един завой видя в далечината голямо селище. Земята наоколо ставаше все по-злачна и тучна. Каквото и друго да беше направил раджът на Мубоя, поне беше усмирил територията около столицата си дотолкова, че селяните процъфтяваха отново. От двете страни на пътя се редяха спретнати ферми, а по склоновете се виждаха овощни градини. Навярно след време този по-мирен аспект щеше да достигне и до района, където живееха Йорген и майка му. Искаше му се да вярва, че момчето ще получи възможност за по-добър живот.

Когато приближи градските порти, видя първите признаци на сурово правосъдие — десетина трупа, изгнили в различна степен, както и пет-шест глави, набучени на пики. Мъжете бяха вързани с въжета на кръстосани греди — „разпнати“ на квегански. Казвали му бяха, че е отвратителна смърт. След време тялото не можеше да предотврати течността да се събира в белите дробове и човек се удавяше в собствената си слюнка.