Реймънд Фийст - Завръщането на изгнаника

— Ако не ви трябва телешкото, ще опитаме в следващото село… — Погледна Йойхана.

— Мастаба — каза тя.

— Чакайте малко. — Сагрин се потърка по четинестата брада. — Нямам много пари или стока. Какво искате?

— Коне — отвърна Каспар. — Два.

— Коне! — повтори Сагрин и се изсмя. — Че то все едно че им искате злато колкото теглото им. Някакви търговци на роби минаха тука преди няколко месеца и ми купиха два, а на следващата нощ се върнаха и ми откраднаха другите три.

— Кой друг продава коне тука? — попита Каспар. Сагрин се почеса по брадичката, уж че мисли, и рече:

— Хм. Сигурен съм, че няма да намерите нищо и в Мастаба. Може би надолу по реката?

Йойхана се намеси.

— Знаеш, че пътуването покрай реката е опасно дори за въоръжени мъже, Сагрин! Опитваш се да ни уплашиш, за да направиш сделката по-добра за тебе! — Обърна се към Каспар. — Лъже, че в Мастаба няма коне.

Обърна се да излезе, но Сагрин протегна ръка и я сграбчи за рамото.

— Я чакай, Йойхана! Никой не може да ме нарича лъжец, дори и ти!

Каспар не се поколеба: хвана ръката му, натисна силно нерва под палеца му, блъсна го и понеже Сагрин не залитна, го сграбчи за мръсната риза и дръпна. Сагрин се олюля за миг, но рефлексите му на стар боец се събудиха и вместо да рухне на пода, той изръмжа, готов да се бие.

Но вместо да нападне, Каспар отстъпи назад и каза кротко:

— Ще забия меча си в гърлото ти, преди да си направил и стъпка.

Сагрин видя пред себе си уверен мъж, който дори още не бе посегнал към меча си. Поколеба се за миг, след което всякакво желание за бой го изостави. Той се ухили широко и отвърна:

— Прощавай за избухването. Обаче тя наистина се държа грубо.

Йойхана потърка рамото си, където я беше сграбчил.

— Прав си, Сагрин. Но ти и преди си се опитвал да изнудваш и мамиш и Бандамин, и мен. — Това си е най-обикновен пазарлък — каза едрият ханджия и разпери ръце. — Но този път си е истина. Балко има една кобила в повече, ама е толкова стара, че като нищо може вече да я е заклал. А бе тук е по-трудно да намериш коне, отколкото безплатен ейл.

— А муле? — попита Каспар.

— Искаш да яздиш муле?

— Не. Искам да тегли колата и да оре — каза Каспар и погледна Йойхана.

— Келпита има едно муле, може и да го размени за теле — каза Сагрин. — Защо не пийнете нещо, а аз да ида да го попитам?

Йойхана кимна. Йорген влезе в гостилницата, а Сагрин излезе, като разроши пътьом косата му. Йойхана отиде зад тезгяха, наля ейл за себе си и Каспар, а за Йорген вода.

Седнаха на една маса и Каспар попита:

— Можеш ли да му се довериш?

— Повечето пъти — отвърна тя. — Опитвал се е да ни мами, но както каза, то си е пазарлък.

— Кой е Келпита?

— Търговецът, на когото са онези две големи постройки оттатък пътя. Търгува по реката. Има фургони и мулета.

— Виж, не разбирам много от мулета, но в армията… — замълча за миг. — В армията, с която бях известно време, ги използваха вместо коне за теглене на тежки товари. Знам, че са трудни за оправяне, но…

— Аз ще ги накарам да работят! — заяви въодушевено Йорген.

— Колко ще ти донесат тези добичета?

— В смисъл? — Йойхана го погледна неразбиращо.

— Никога не съм продавал добиче досега.

Каспар съзнаваше, че има малка представа за цената на много неща. Като херцог никога не беше плащал за нищо от собствената си кесия. Златото, което носеше, бе за хазарт, за бардаци или за да възнагради някой добър слуга. Беше подписвал документи, уточняващи домакинския бюджет за цялата цитадела, но си нямаше представа какво плаща икономът му на местните търговци за сол или телешко, или за плодове. Не знаеше каква храна идва от данъци от именията му. Не знаеше дори цената на един кон, освен ако не беше специална порода, като дар за някоя от дамите му, или негов боен кон. Неволно се засмя.

— Какво? — попита Йойхана.

— Много неща не знам — отвърна той. Тя го погледна намръщено и той поясни: — В армията всички покупки ги правят други хора — интенданти, снабдители. Храната е без пари. Ако трябва да яздиш — дават ти кон.

— Сигурно е хубаво — рече тя с тон, показващ, че не му вярва много.

Каспар се замисли какво знае поне за цените на луксозни вещи и попита:

— Колко носи едно добиче тук, в сребро или мед? Йорген се изсмя.

— Той мисли, че имаме пари!

— Шт! — сопна се майка му. — Върви свърши нещо, или поне си поиграй, но излез.

Момчето излезе недоволно, а Йойхана каза:

— Тук не виждаме често пари. А след войната… — Нямаше защо да уточнява коя война. Всички упоменавания за „войната“ се отнасяха за опустошенията на Изумрудената кралица. — Има много фалшиви монети, медници, боядисани като сребро, или олово, покрито със злато. Сагрин вижда по някоя от време на време от пътниците, обаче той си има пробен камък и везни, да различава истинските от фалшивите. Ние най-вече разменяме или понякога работим един за друг. Келпита ще си опише какво е готов да замени за добиче, а след това ще помисли дали струва едно муле. Може да поиска и двете в замяна.