Реймънд Фийст - Завръщането на изгнаника

Семейството на Йойхана бе оцеляло заради сравнителната си изолираност. Местните знаеха местоположението на фермата, но малцина чужди хора се бяха натъквали на нея. Само щастливата случайност покрай търсенето на изтървани пилци от Йорген бе спасила живота на Каспар. Иначе като нищо щеше да издъхне от глад.

Планински хребет се издигаше на запад, а земята на изток се снишаваше и ставаше кафява в далечината, на границата с пустинята. Ако беше останал пленник на бенту, сега щеше да е роб. Ако не беше успял в бягството си, най-вероятно щеше да умре в сухите земи между далечните планини и хребета, по чийто гръбнак минаваше този стар път.

Зърна блещукане в далечината и попита:

— Онова там река ли е?

— Да, Змийската река — отвърна Йойхана. — Отвъд нея са Горещите земи.

— А знаеш ли къде се намира град Змийска река?

— Далече на юг, на Синьото море.

— Значи трябва да тръгна по течението й — заключи Каспар.

— Ако искаш да стигнеш там, да.

— Искам да стигна у дома — отвърна Каспар с горчивина.

— Разкажи ми за твоя дом — помоли Йорген.

Каспар го изгледа през рамо. Момчето му се хилеше. За своя изненада Каспар усети, че започва да обича това дете. Като владетел на Оласко знаеше, че все някой ден трябва да се ожени и да създаде законен наследник, но никога не му беше хрумвало, че би могъл да обича децата си. За миг разсеяно се зачуди дали баща му го е обичал.

— Оласко е морска страна — започна той. — Нашият столичен град, Опардум, е разположен на големи скалисти стръмнини, със защитимо, но все пак много оживено пристанище. — Продължи, докато крачеше бавно: — Той е на източното крайбрежие на голям… — Усети се, че не знае думата за континент на местния език. — Голямо място, казва се Триагия. Тъй че от цитаделата… — погледна ги и видя, че нито Йойхана, нито Йорген са озадачени от кешийската дума — от цитаделата човек може да види възхитителни изгреви над морето. На изток има равнинни земи, а покрай реката — много ферми, досущ като вашата…

Убиваше времето, като им разказваше за родната си страна. След малко Йорген попита:

— А ти какво правеше? В смисъл, не си земеделец все пак.

— Бях ловец — отвърна Каспар. — И войник. Пътувах.

— И как е? — попита Йорген.

— Кое как е?

— Пътуването.

— Като сега — отвърна Каспар. — Много вървене или плаване на кораб, или яздене на кон.

— Не — засмя се Йорген. — Искам да кажа, как изглеждаха местата?

— Някои са като вашите Горещи земи — отвърна Каспар. — Но други места са хладни и дъждовни… — Заразказва им за държавите около Морето на кралствата и за по-забавните неща, които бе виждал. Превалиха едно възвишение и видяха село Хеслагнам.

Каспар си даде сметка, че е очаквал нещо по-процъфтяващо, и дори изпита разочарование. Най-голямата постройка пред очите му явно беше ханът, двуетажна дървена сграда с невероятен варосан покрив. Единственият комин бълваше дим, а зад хана се виждаше конюшня и ограда за добитък. Други две сгради приличаха на дюкяни, но без табели, които да говорят за предлаганата стока. Представа нямаше какво може да купи човек в Хеслагнам.

Йойхана прати Йорген да отведе животните, а двамата с Каспар влязоха в хана.

Вътре Каспар се разочарова още повече. Коминът на камината бе иззидан от зле одялани камъни и проветряването беше лошо. Гостилницата вонеше на готвено, човешка пот, разлята бира, мухлясала слама и още по-трудно определими неща.

Нямаше никого, ако не се броеше един едър мъж, понесъл буренце някъде от задната част на сградата. Той го остави и каза:

— Йойхана! Не очаквах да те видя скоро тъдява.

— Продавам две добичета.

— Две? — Мъжът отри ръце в мазната си престилка. Беше дебеловрат и плещест, с огромен корем, и се поклащаше тежко, докато вървеше. Имаше белези по ръцете, оголени под навитите ръкави, и Каспар на мига разбра, че е бивш войник или наемник. Личеше си, че под тлъстините има достатъчно мускули, за да създаде на човек неприятности.

Мъжът говореше на Йойхана, но гледаше него.

— Мен и едно не ми трябва. Половин теле още ми виси в зимника и вече се вмирисва. Бих могъл да ти взема едно, да речем, ще го затворя отзад и ще го заколя другата седмица, но две-не.

— Сагрин, това е Каспар — каза Йойхана. — Работи в стопанството срещу храна, замества Бандамин.

Мъжът се ухили злобно и каза:

— Хубаво го замества, като гледам.

Каспар остави обидата да мине покрай ухото му. Ханджията приличаше на скандалджия и макар Каспар да не се боеше от никого, нямаше и навика да си навлича излишни неприятности. Твърде много свои приятели беше виждал Да умират ненужно в дуели още като младеж, за да вярва, че има полза човек да се въвлича в свади. Така че отвърна: