Джейн Фийдър - Теменужени очи

Когато се освободи от бодлите, тя продължи пътя си и накрая се прилепи към стената под прозореца. Той беше затворен, но завесите не бяха спуснати. Тя отстъпи крачка настрани и погледна вътре. Сърцето й биеше лудо, дланите и бяха влажни. Не можеше да каже дали е от нервност или от силно вълнение.

Джулиън седеше зад писалището си, с гръб към прозореца, и пишеше нещо. Перото му скърцаше по хартията. Тамсин го наблюдаваше със затаен дъх. По едно време той спря, облегна се назад в стола си и се протегна. След малко потопи перото в мастилото и продължи да пише. Кръвта шумеше в ушите й, докато го наблюдаваше и си представяше израза на лицето му, когато я открие. Сигурно щеше да се зарадва… непременно щеше да се зарадва.

Тамсин подраска по прозореца и отстъпи назад в мрака.

Джулиън подготвяше доклада, който на другата сутрин трябваше да представи на министър-председателя. Лорд Ливърпул бе помолил за допълнителна информация относно сраженията и загубите в Куидад Родриго и Бадахос, за да подкрепи с аргументи молбата на пера за повече войници и пари.

При първия шум Джулиън погледна през рамо. Сигурно в прозореца се беше ударил някой клон. Потърка уморените си очи и се опита да различи нещо в мрака. Беше му трудно да се съсредоточи и понякога не разбираше думите, които пишеше. Отново и отново чуваше изкусителния смях на Тамсин, виждаше дяволитата, подканваща усмивка. Опитваше се да си внуши, че с времето тези спомени ще изчезнат. Щом се върне в Испания, няма да има време да мисли за нея. Ала още докато си повтаряше това, той знаеше, че в Испания щеше да му бъде много по-трудно да я забрави. Спомените щяха да бъдат още по-живи в страната, която беше родила това необикновено, невъзможно същество, смесица от кръвта на Пенхалан и…

Той потърка тила си, смръщи чело и се наведе отново над масата. Трябваше да довърши доклада си.

Отново чу шум от прозореца, този път по-ясен, но не му обърна внимание. След това шумът се превърна в равномерно тап-тап-тап-тап. Джулиън се обърна рязко и отново не видя нищо. Бутна нетърпеливо стола си, отиде до прозореца и го отвори широко. Нямаше нито дървета, нито храсти, които да са достатъчно близо до прозореца, за да се удрят в стъклото. Огледа градината, но не видя нищо подозрително.

Изведнъж точно под него прозвуча добре познат глас:

— Добър вечер, милорд полковник.

Джулиън погледна невярващо към нощното видение. Теменужените очи блестяха пурпурни на бледото лице. Качулката се беше свлякла от главата й и разкриваше незабравимата сребърно-руса коса.

— Вече си мислех, че никога няма да дойдеш до прозореца — промълви меко тя, докато той я гледаше мълчаливо. Обърна се с гръб към стената, сложи ръце върху широкия перваз и се изтегли сръчно нагоре. Само след миг вече седеше удобно. След малко се обърна отново към него и му се усмихна. Ако не беше толкова изненадан, Джулиън щеше да забележи страха зад тази усмивка.

— Нищо ли няма да ми кажеш?

— Ти… ти адско изчадие! — Гласът отказваше да му се подчинява. — Как, по дяволите, стигна дотук? — Той сложи ръце на кръста й и я вдигна във въздуха. Задържа я дълго така, сякаш беше кукла. Големите му ръце стискаха здраво, лицето й беше на едно ниво с неговото. Наметката падна на пода и разкри кожения панталон и карираната риза на партизанката.

— На гърба на Цезар, разбира се — отговори с усмивка тя.

— Не си играй с мен, момиче! — Той я раздруса здраво и я вдигна още по-високо, но тя не знаеше дали е ядосан или всичко е заради изненадата. Във всеки случай не изглеждаше щастлив, че я вижда.

— Трябваше да дойда — обясни отвисоко тя. — Ти изчезна, без да ми кажеш дума, и аз…

— Останах с впечатлението, че сме си казали всичко, което беше необходимо — прекъсна я той. — Ти ми даде да разбера, че…

— Да, но само защото предложението ти дойде твърде неочаквано — извика протестиращо Тамсин, която продължаваше да виси във въздуха. — Откъде можех да зная, че ще изчезнеш посред нощ, без да хвърлиш поглед назад? — Тя се опита да го ритне, за да я пусне най-после, но това нямаше въздействие.

— О? — Джулиън вдигна високо едната златно-червена вежда. — Значи спорът ни в салона е бил само малък сблъсък, нещо като прелюдия към същинската караница? Ти ми казваш с цялото си проклето нахалство, че не искаш да имаш нищо общо с мен, а аз трябва да го разбирам като покана?

— Не беше така — отговори тихо Тамсин. — Ти беше този, който поиска да сложим край на връзката си, не аз.