Джейн Фийдър - Теменужени очи

Габриел се подаде от алеята между живите плетове и се запъти към нея.

— Струва ми се, че е много просто — заговори направо той и седна до нея на каменната пейка. — Вратата е заключена, но аз ще те прехвърля през стената. Библиотеката на полковника има два прозореца, и двата са ниски и ще можеш да се изтеглиш и без моя помощ.

— Вероятно прозорците не са отворени.

— Възможно е. Ако са затворени, ще се наложи да разбиеш единия. Ще увиеш един камък в парче плат, за да не вдигаш голям шум.

— Ами ако полковникът е точно в тази стая? — попита замислено тя. — Тогава просто ще почукам на прозореца.

— Както виждам, изобщо не си помислила, че може да се влезе и през вратата — промърмори Габриел. — Това е много по-просто.

— По-просто, но не и по-забавно — засмя се Тамсин.

— Добре, както искаш. Вероятно си решила да изчакаш мрака, за да стане още по-забавно. — Точно така — съгласи се тя. — Хайде да отидем да хапнем нещо. Ще се върнем, когато стане съвсем тъмно… около десет.

Нахраниха се в една жалка гостилница на Пикадили и Тамсин изпи няколко чаши бира, за да прогони страха и вълнението си. Не можеше да разбере защо беше толкова нервна. Тя познаваше този мъж и тялото му почти колкото своето, познаваше настроенията му и начина, по който се променяше светлината в очите му. Знаеше какво изразяваха различните пози на тялото му, движенията на устата му, вдигането на червено-златните вежди, спускането на ресниците и прикриването на блестящите сини очи.

Но познаваше и гнева му. Непрестанно си повтаряше, че той нямаше причини да й се сърди. Тя беше дошла само за да му каже, че е променила мнението си и е готова да се върне с него в Испания… че одобрява половинчатата връзка, която й беше предложил, че разбира предразсъдъците и ограниченията му.

Габриел не говореше много. Изяде с удоволствие агнешките котлети и изпи няколко кани бира, но добродушните сиви очи следяха всяко нейно движение. Не беше много сигурен, че постъпката й е правилна, а ако трябваше да каже истината, щеше да прати лорд Сейнт Симон по дяволите. Тамсин беше убедена, че е намерила любовта на живота си, но на него му се искаше бъдещият й мъж да е малко по-общителен и сърдечен от този безкомпромисен английски лорд.

Ако не се бяха срещнали, Тамсин щеше да си намери мъж като Барона и двамата да живеят щастливи и доволни в планините, заобиколени от верните си хора.

Стига съм си въобразявал небивалици, каза си с кисела усмивка Габриел и разтърси глава.

— Малко момиче. — Той отмести стола си и стана. — Хайде да тръгваме, че това вълнение ще те довърши.

— Не си прав — възрази Тамсин, но не можа да скрие облекчението си, че чакането най-после беше свършило. — Нали ще почакаш в обора, докато вляза в къщата?

— Ще чакам, докато ми дадеш знак, че всичко е наред.

Двамата се запътиха с бързи крачки към „Оудли Скуеър“. Прозорците в къщата на Сейнт Симон бяха осветени, над предната врата висеше фенер.

— Може да има гости — промърмори Тамсин. Досега не беше помислила за това.

— Щом влезеш в къщата, ще почакаш, докато си отидат — посъветва я Габриел. — Няма да се показваш пред слугите. Ти имаш точен план на къщата, а и мис Люси ти каза, че лордът не държи голяма прислуга.

— Добре. — Тамсин потърси плана в джоба си. Люси й бе разказала, че Джулиън използва рядко къщата в Лондон и има само няколко прислужници. Не й беше трудно да въвлече Люси в безгрижен разговор, за да й разкаже всичко това и даже да й начертае план на къщата. Хартията прошумоля успокоително под пръстите й. Ако Джулиън не се беше прибрал или не беше сам, тя щеше да се промъкне в спалнята му.

В оборите беше спокойно. Само тихото потропване на конете и от време на време някое изцвилване нарушаваха тишината. Небето беше покрито с облаци, но на кръглия прозорец беше окачена запалена лампа, която осветяваше двора. Тамсин и Габриел се промъкнаха безшумно в мрака. Тамсин беше скрила сребърно-русата си коса под тъмна качулка.

Вратата към градината на Джулиън беше заключена, както беше казал Габриел.

— Хайде, хоп. — Той вдигна Тамсин с лекота и я сложи върху стената. Тя скочи безшумно от другата страна и пошепна съзаклятнически:

— В библиотеката има светлина.

— Приятно прекарване — пожела й Габриел и отстъпи назад в мрака.

Тамсин се промъкна през градината. По едно време наметката й се закачи на един розов храст, тя спря и внимателно освободи плата от бодлите, като през цялото време се притискаше към стената, за да не я видят. От прозорците на библиотеката падаше светлина и тя можа да види грижливо поддържаните цветни лехи и част от моравата. Надяваше се, че мракът е достатъчен да я скрие от любопитните погледи на прислужниците, които спяха на горния етаж.