Джейн Фийдър - Теменужени очи

Тази жена е съвършена артистка, каза си смаяно Джулиън. Никой от гостите не би предположил, че е била партизанка в испанските планини, че е воювала редом с мъжете. Никой нямаше да повярва, че се е хвърлила презглава в страшната битка при Бадахос или е помагала е до изнемога в морското сражение на борда на „Изабел“. Само аз познавам истинската Тамсин, каза си той и в сърцето му отново пламна желание. Работата беше там, че мястото на тази съвършена артистка не беше тук. Тя играеше роля и само той знаеше това.

Ала истинската Тамсин беше само негова. Как му се искаше да отиде при нея, да я откъсне от кръга на опиянените от красотата й млади хора и да обяви пред целия свят, че тази жена принадлежи само на него. Завинаги.

Той беше луд. Напълно луд. Оставил се беше представлението й да му замае главата, също както беше станало с всички мъже в тази зала. Той знаеше каква е истинската Тамсин. Незаконородена бандитка, която нямаше скрупули и беше загърбила всички морални норми.

— Учудваща прилика, не намирате ли и вие? — каза нечий глас зад гърба му.

Джулиън се стресна и се обърна с учтива усмивка към старата дама, която се подпираше на бастуна си.

— Как сте, лейди Гънстън?

— Млади човече, на шестдесет и девет години вече не отговарям на такива въпроси. — Тя избухна в смях. — Помогнете ми да се настаня в онова кресло и ми донесете чаша пунш. Нямам представа къде е изчезнала онази глупачка.

Джулиън се усмихна и побърза да изпълни заповедта. Летиша Гънстън беше неотменима част от живота на малката община. Никога не отклоняваше поканите, а придружителката й, на възраст почти колкото нея, понасяше обществените задължения на господарката си също така стоически като постоянните й хапливи коментари.

— Заповядайте, мадам. — Джулиън й подаде чашата и седна до нея. — Добавих още малко вино, знам, че така го обичате.

Лейди Гънстън му благодари с усмивка и отпи доволно от силното подсладено вино.

— Пила съм и по-лоши неща. — Тя кимна и огледа балната зала. — Наистина учудваща прилика, не намирате ли и вие?

— За кого говорите, мадам?

Старата дама вдигна бастуна и посочи към другия край на залата.

— Никога не съм виждала това момиче, но то прилича досущ на Сесил.

— Нямам представа за кого говорите, мадам. — Джулиън имаше чувството, че кръвта е застинала в жилите му.

Лейди Гънстън се обърна и го погледна втренчено.

— Разбира се, че не помните. Селия почина, когато вие бяхте още малко момче, или поне така си мисля. Беше възхитително момиче, но твърде жива и непостоянна. Хората бяха пропищели от постоянните й номера. — Тя се изсмя, закашля се и бързо отпи голяма глътка вино.

— Коя Селия, мадам? — Джулиън трепереше. Желязна ръка беше стиснала гърлото му. Следващите думи на старата дама щяха да сложат край на приключението му с малката бандитка.

— Селия Пенхалан, разбира се. Казаха, че починала в Шотландия от някаква треска. — Лейди Гънстън кимна и се загледа в Тамсин, която тъкмо танцуваше със сина на една от местните благороднически фамилии.

— Заради косата е — промърмори замислено тя, толкова тихо, че Джулиън трябваше да се приведе към нея, за да я чува. — Никога преди това не бях виждала този цвят на косата. Очите й не се виждат от това разстояние.

— Виолетови — отговори с чужд глас Джулиън.

— О, да, трябваше да се сетя. — Старата жена се усмихна. — Селия също имаше виолетови очи. — Тя сведе глава. — Намерете придружителката ми, млади човече, време е да се прибера в къщи — заяви твърдо тя.

Джулиън тръгна да търси мис Уинстън. Движеше се като на сън. Изпрати двете стари дами до каретата им. Лакеят внесе на ръце старата мисис Гънстън, дребната мис Уинстън, натоварена с наметки и чантички, се покатери след господарката си. Кочияшът вдигна ръка към цилиндъра си, изплющя с камшика и старомодното превозно средство се заклатушка по пътя.

Джулиън стоеше пред вратата и се вслушваше в музиката, която долиташе от залата, примесена с откъси от разговори и смехове. Люси надмина себе си, каза си малко сърдито той. Ако това отговаряше на представата й за малък прием, по-добре беше да не знае как си представяше един истински бал.

Селия Пенхалан. Сесил. Но как Селия Пенхалан беше станала Сесил, спътницата на един испански бандит? Какво общо имаше смъртта в Шотландия с отвличането в Пиренеите?

Вероятно трябваше да потърси отговора от Седрик Пенхалан. Джулиън се отдалечи от къщата и тръгна към плодната градина. Можеше да се усамоти за известно време, никой нямаше да забележи отсъствието му. В този момент нямаше да понесе обществените дребнавости, глупавия смях и безсмислените разговори. Първо трябваше да въведе ред в мислите си.