Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

Миранда остана с впечатлението, че кралицата е много стара. Стара и сбръчкана, с отпуснати гърди и повехнала кожа. Докато говореше, ръцете й постоянно се движеха. Пръстите й бяха невероятно дълги, украсени със скъпоценни пръстени. Миранда имаше чувството, че говори само кралицата. Тя задаваше въпроси на Гарет, но изобщо не му оставяше време да отговори, а още след втората дума го прекъсваше, за да му зададе нов въпрос или да възрази енергично срещу казаното от него. Явно лордът беше свикнал с този начин на разговор и не показваше да е стъписан от постоянните прекъсвания.

От време на време кралицата правеше нетърпелив жест с ръка и скачаше от мястото си. Гарет бързаше да я последва. Нейно величество тръгваше да се разхожда по стаята и дългият орлов нос сякаш вървеше на една крачка пред нея. През това време тя продължаваше с въпросите и коментарите си, а когато сядаше, веднага махваше заповеднически на лорда да се настани до нея. Интересното беше, че тя никога не оставаше за дълго на стола си, което припомни на Миранда забележката на Мод за навиците на нейно величество.

— Е, лейди Мод, харесва ли ви онова, което виждате?

Въпросът стресна Миранда и тя зяпна недоумяващо и доста неучтиво. Очите на кралицата засвяткаха развеселено.

— Чувствам се поласкана от вашия щателен оглед, мила моя — продължи Елизабет и устните й се изкривиха в усмивка.

Миранда съзнаваше, че трябва да каже нещо, но не знаеше какво. Трябваше ли да отрече, че през цялото време беше зяпала любопитно кралицата? Или може би трябваше да се защити, да се извини? Усети как всички придворни дами устремиха погледи към нея и без да поглежда към лейди Мери, си представи израза на лицето й, изпълнен с шокирано неодобрение. Защо лорд Харткорт не казваше нищо, за да я освободи от неловкото положение? Ала той мълчеше упорито и гледаше някъде високо над рамото й.

— Не съм имала намерение да ви засегна, мадам — проговори задавено тя и приклекна в дълбок реверанс. — Но никога преди това не бях виждала кралица и тъй като Ваше величество беше заета, реших, че няма да забележите.

В първия момент в помещението цареше абсолютна тишина и дори въздухът сякаш спря за се движи. Присъстващите затаиха дъх, лицето на Гарет остана напълно безизразно. В следващата секунда кралицата се засмя и показа развалените си зъби.

— Винаги съм ценила високо искреността, която е твърде рядко качество между придворните ми. Елате по-близо, детето ми. — Тя махна с ръка и отново се засмя.

Миранда понечи да се изправи и с ужас установи, че най-лошото й опасение беше на път да стане реалност. В тревогата си тя бе направила толкова дълбок реверанс, че всеки миг щеше да загуби равновесие. Дупето й беше само на сантиметри от пода. Макар да беше отлична акробатка, това нямаше да я спаси. Можеше да се изправи само като се подпре с две ръце на пода. Ако положението й не беше толкова отчаяно, тя щеше да избухне в смях. Никога не се беше чувствала така тромава. В следващия миг Гарет се озова до нея, мушна ръка под лакътя й и тя се изправи грациозно.

— Моята подопечна е малко уплашена, мадам — обясни с усмивка той.

— Наистина ли? А аз останах с впечатлението, че е забележително свободна — отвърна кралицата и развеселената усмивка отново заигра около ъгълчетата на устата й. Миранда беше почти сигурна, че нейно величество беше отгатнала от какъв страшен позор я спаси лорд Харткорт. Дали и другите бяха забелязали? Тя хвърли бърз поглед отстрани към лейди Мери; онова, което видя, не я успокои, защото дамата изглеждаше възмутена до дън душа.

Треперейки, Миранда направи две крачки към кралицата и Елизабет хвана ръката й.

— Е, лейди Мод, ще ми кажете ли как ви харесва херцог Роаси?

— Не мога да ви кажа нищо, мадам. Не съм видяла портрета му, макар че той има моята миниатюра.

— Велики Боже, Харткорт! Това е сериозен пропуск. — Продължавайки да държи ръката на Миранда, кралицата се обърна към Гарет и приятелски го удари по ръката със затвореното си ветрило. — Нима очаквате бедното дете да приеме с въодушевление предстоящата си женитба, след като изобщо не е виждало херцога?

По дяволите! Ставаше все по-лошо. Как бе попаднала в това гнездо на оси? Защо, за Бога, не бе отговорила просто с „да“ на въпроса на кралицата, придружавайки отговора си с плаха усмивка? Лорд Харткорт й бе втълпил да не издава нищо, а тя се бе разбъбрила с кралицата, сякаш бяха приятелки?

— О, Ваше величество, не хвърляйте вината върху лорд Харткорт. Херцогът очевидно не е имал възможност да му даде портрета си, а аз знам, че мил… лорд Харткорт ще ми даде устно описание, ако го помоля.