Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

Мери отстъпи крачка назад и по шията й пропълзя гневна червенина. Тя обърна гръб на лорд Харткорт и проговори ледено през рамо:

— Простете, милорд, но трябва да се върна при кралицата.

Гарет реагира с церемониален поклон.

— Довиждане, мадам.

Мери се отдалечи мълчаливо, без да се сбогува с останалите, и Имоджин изсъска възмутено:

— Как можа да бъдеш толкова остър, Гарет? Ти я засегна дълбоко, а тя ти каза само истината. Не разбираш ли, че застана срещу годеницата си и взе страната на онова проклето момиче?

Гарет махна небрежно с ръка, без да се тревожи от гнева на сестра си.

— Направих, каквото трябваше, Имоджин. Нашата задача е да не привличаме вниманието на хората върху постъпката на Миранда, така ли е? Хайде, изритай проклетите обувки зад онзи храст, а аз ще отида да взема Миранда. Така ще можеш да я отведеш вкъщи и най-после да се успокоиш.

Той тръгна след Кип и Миранда и ядът му се усилваше с всяка крачка. Ала много скоро разбра, че не обвиняваше за нищо младото момиче. Сестра му и лейди Мери бяха направили от мухата слон. Случката беше смешна и поне Имоджин трябваше да прояви малко разум и да не раздухва ненужно малкото произшествие. Можеше да се очаква, че Мери ще се ужаси, защото всички знаеха, че възгледите й се подчиняваха изцяло на придворния етикет и церемониалните правила на приличието.

Такава сухарка, помисли си непочтително Гарет и ускори крачките си. Двойката, която търсеше, беше на около двадесет метра пред него.

Кип бъбреше непринудено, но Миранда през цялото време се чувстваше неловко под изпитателния му поглед. Очите му изразяваха любопитство, но и обърканост. За да се прикрие, тя сведе глава и му отговаряше едносрично, с леко дрезгав глас. Появата на лорд Харткорт бе посрещната с нескрито облекчение, въпреки факта, че беше боса.

— Ах, ето ви и вас, милорд. — Като видя как Гарет смръщи чело, тя прехапа устни. Покашля се и потърка шията си. — Нощният въздух е много вреден за здравето ми — прошепна смутено тя.

— Лейди Имоджин те чака, за да те отведе у дома — отговори церемониално той и й предложи ръката си.

— Защо бързате толкова? — оплака се Кип. — Много съжалявам, лейди Мод. Компанията на твоята повереница ми беше извънредно приятна, Гарет.

— Ще имаш и други случаи да разговаряш с нея — отговори с усмивка графът. — Мод вече направи своя дебют и може спокойно да се явява в обществото.

При това обещание Миранда усети как по гърба й пролазиха студени тръпки, но успя да се сбогува учтиво с лорд Кристофър, като през цялото време потъркваше гърлото си, за да демонстрира, че неразположението беше причината, поради която думата „милорд“ беше прозвучала по-скоро на френски, отколкото на английски.

Кип ги остави на пътеката и изчака, докато завиха зад живия плет. Челото му беше смръщено. Не преставаше да се пита каква промяна беше настъпила у лейди Мод, та го караше да се чувства объркан. Момичето беше същото и въпреки това изглеждаше странно променено. Не беше очаквал да я види така жизнена. Измъчваше го чувството за нещо нередно. Но нима можеше да има нещо нередно у повереницата на лорд Харткорт?

Докато вървяха към пейката, където ги чакаха лейди Дюфорт и съпругът й, Гарет мълчеше. Неподвижното му лице не я окуражаваше да заговори и Миранда не посмя дори да го погледне. Много й се искаше да го попита какво е станало с обувките й и как би могла да ги обуе отново, без да привлече всеобщото внимание върху себе си. Тези проклети обувки й бяха малки. Краката й сигурно се бяха подули и в никакъв случай нямаше да може да се обуе, без да си помогне с ръце.

Ала обувките й бяха изчезнали. Без да продумат нито дума, четиримата се запътиха към кея, където ги чакаше лодката. Миранда прибра внимателно полите си и мина по стълбичката със ситни стъпки. Само много внимателен наблюдател би забелязал босото й бяло краче под тежката пола. Тя зае място на тапицираната пейка в средата на лодката и моментално скри ходилата си под седалката.

— Ти ще се прибереш с нас вкъщи, Гарет — изкомандва Имоджин и се отпусна на стола си на кърмата. В този момент от мрака излезе Брайън Роситър.

— Гарет, стари момко! Знаеш ли откога те чакаме! Ей там са Уоруик и Ленстър и всички горим от желание да си опитаме късмета на игралната маса. — Господата застанаха под светлината на факлите, всички в превъзходно настроение, и се присъединиха шумно към призивите на Брайън да прекарат нощта в игра на карти и зарове.